Водата бе жива с Хармониите на смъртта. Зед отново огледа водопада. Зад водната завеса мерна тъмната паст на пещерата. Трябваше да стигне дотам. Единственият път бе през езерото, обитавано от Хармониите.
— Сентроси! — Той разпери ръце. — Дойдох доброволно да ти предложа душата, която търсиш! Моята душа! Което е мое, предлагам го на теб!
Около стълба на водопада закипяха огньове, бълващи от Пещите, и погълнаха водната маса. От огъня повърхността на езерото пламна в оранжево, нажежи се. От водопада се заизвива дим. Заедно с бялата прозрачна струя нагоре политна и мастилено черна пушилка, белязана със знака на смъртта.
Околните скали затрептяха с кристален звън. Сентроси бе отвърнала. Отговорът беше да.
— Реечани! — провикна се Зед към водата пред себе си. — Васи! — призова и възуха наоколо. — Пуснете ме да мина, защото съм дошъл да ви предоставя душата.
Водата закипя и забушува, сякаш в нозете на Зед изведнъж се стрелнаха многобройни пасажи риба. Нещо повече — самата вода изведнъж оживя, изпълни се със страст, с желание да го погълне. Старият магьосник си каза, че вероятно наистина е така. Въздухът около него се сгъсти, притисна го, подтикна го да върви напред. Водата се надигна и с подканващ жест го поведе към Пещите. Въздухът гъмжеше от Хармонии — безчет отделни камбанки, сливащи се в един общ, кристален звън. Въздухът замириса на изгоряло.
Тъй като и без друго вече валеше, Зед реши, че няма да пострада особено, ако се понамокри още малко. Стъпи във водата. Вместо да нагази, установи, че стъпалата му докосват твърда повърхност, която спокойно може да го издържи. Беше почти като лед, само дето се огъваше. Под стъпките му се образуваха вълнички, докосваха го и отскачаха встрани — сякаш стъпваше в плитка и гъста дъждовна локва. Всяка следваща стъпка намираше твърда повърхност под себе си.
Това бе откликът на Хармониите, на Реечани, носеща го към съдбата му, към тяхната Кралица. Васи, Хармонията на въздуха, също го съпровождаше — обгръщайки го с воала на смъртта.
Полъхът на отвъдния свят се усещаше във въздуха. Влагата на смъртта квасеше краката на Зед. Той беше наясно, че всяка стъпка може да му е последната.
Спомни си Джуни, удавилият се ловец от селото на Калните. Запита се дали младежът е намерил търсения покой — покоят, който му е бил предложен, преди да умре.
Тъй като познаваше природата на Хармониите, Зед силно подозираше, че след като те подмамят с неустоимото изкушение на обещания покой и преди да изтръгнат живота от съществото ти, все пак намират начин да ти вдъхнат ужаса си.
Вече наближаваше водопада, когато във водната колона се вряза някаква невидима сила. Незнайни ръце разтвориха водната завеса, оставяйки по средата пролука, през която можеше да се влезе в пещерата. Сентроси, огънят, явно го предпочиташе сух, предположи Зед.
След като излезе от водата, преди да прекрачи прага на пещерата, Зед чу недоволното цвилене на Паячка. Обърна се.
Кобилата беше застанала на брега с разтворени крака, напрегнала мускули. Ушите й бяха свити назад, очите й блестяха ядно. Опашката й се мяташе насам-натам, потупвайки я по задницата.
— Всичко е наред, Паячке — провикна се Зед към възбуденото животно. — Дарявам ти свободата. — Той се усмихна. — Ако не се върна радвай се на живота си, приятелко. Радвай се на живота си.
Паячка изцвили продължително и нервно. Зед й махна за последно и цвиленето й премина в дълбок гърлен рев.
Зед се извърна и потъна в тъмнината. Водната завеса се затвори зад гърба му.
Не се поколеба. Беше решил да даде на Хармониите онова, което търсят — душа. Ако можеше да го направи така, че да запази живота си, би било добре. Но без магията му оставаше малка надежда за подобно нещо — да осъществи намерението си и същевременно да остане жив.
Като Пръв магьосник имаше известни познания по въпроса. За да останат в света на живите, на Хармониите им трябваше душа — така бяха извикани. Нещо повече — нужна им бе определена душа — обещаната им.
Тъй като бяха същества от отвъдния свят, същества без души, едва ли бяха съвсем наясно какво е да притежаваш душа, или каква точно е обещаната им душа. Вярно, за да дойдат в този свят, трябваше да знаят някои основни неща, но въпреки това се намираха във враждебно на природата им обкръжение. И това тяхно невежество бе единствената му надежда. Тъй като Зед бе в пряка роднинска връзка с Ричард, по-точно животът на Ричард се бе появил като наследник на живота на Зед, душите на двамата бяха здраво обвързани. И така както имаха общи външни черти — форма на устата например, — душите им също имаха общи качества.