Но въпреки това всеки от тях бе уникален — и тъкмо в това се криеше рискът.
Надеждата на Зед бе Хармониите да объркат неговата душа с търсената и в крайна сметка, тъй като тя няма да се окаже правилната, да се задавят с нея. Образно казано.
Това бе единствената му надежда. Не можеше да измисли друг начин да спрат Хармониите. С всеки изминал ден опасността за живота на този свят ставаше все по-голяма. Всеки ден умираха хора. Магията отслабваше.
Колкото и да обичаше живота, Зед не можеше да измисли друг начин, освен да пожертва себе си, преди да е станало твърде късно.
Когато те отвореха себе си към обещаната им душа и станеха уязвими, се надяваше душата му да успее да разруши потока на заклинанието, благодарение на което Хармониите бяха извикани в този свят.
Като се има предвид, че бе магьосник, надеждата му не бе безоснователна. Всъщност си беше съвсем оправдана. Съмнителна, но оправдана.
Зед знаеше, че ако не друго, действията му поне ще разклатят устоите на заклинанието — също както стрелата, изстреляна към животно, може да не го убие, но поне го ранява.
Това, което не знаеше, бе какво може да се случи на самия него. Не се само заблуждаваше. С основание вярваше, че ако не изтръгнат душата от тялото му и не го убият, действията му ще разгневят Хармониите и те ще се развилнеят яростно.
Усмихна се. Равновесието във всичко това бе, че поне най-сетне щеше да види любимата си Ерилин в света на духовете, където той бе сигурен, че душата й го чака.
Жегата вътре бе потискаща.
Стените се обливаха бавно в течен огън, който танцуваше и се гърчеше.
Беше попаднал в пастта на звяра.
В центъра на пулсиращата пещера Сентроси, Кралицата на огъня, извърна към него смъртоносния си взор. Огнени езици вкусиха въздуха край него. Тя се усмихна — струйка жълт пламък.
Зед за последен път направи отчаян опит да призове магията си.
Сентроси полетя към него със зашеметяваща бързина, подтиквана от неконтролируема необходимост.
Невъобразима болка прониза дъното на душата му и той усети агонията с всяка фибра на тялото си.
Светът пламна. Викът му избухна като оглушителен взрив.
Ричард изкрещя. Болката от раздиращия, звънтящ взрив сякаш раздробяваше черепа му.
Отпусна се назад върху хълбока на коня си, изгубил представа за ставащото наоколо. Болката от падането на земята бе приятно отклонение от все обемащата агония, взела връх над самоконтрола му и предизвикала неистовия му вик.
Стисна главата си с ръце и започна да се гърчи на земята, крещейки неконтролируемо от болка. Светът се превърна в безмилостна агония. Наоколо някакви хора наскачаха от конете си, закрещяха заповеди. Ричард ги виждаше като неясни образи, които се стрелваха насам-натам. Не разбираше думите им. Не познаваше никого.
Не разбираше друго освен болката. Всичките му усилия бяха насочени към това да запази връзката със съзнанието си, със света, докато се бори с безжалостното течение на агонията.
Това, че бе издържал теста за болка, както се полагаше на всеки бъдещ магьосник, бе единственото, което го запази жив. Без тези уроци вече да е преминал в отвъдния свят. Беше сам в собствения си ад.
Нямаше представа колко още ще съумее да задържи в ръцете си нишката на живота.
Изведнъж сякаш всичко полудя. Беата се спусна през тревата, напрегнала всичките си сили. Цялото й тяло бе обзето от див ужас.
Крясъкът на Търнър бе замлъкнал. Бе наистина ужасяващ, но бе продължил само няколко секунди.
— Спрете! — крещеше с всичка сила Беата. — Спрете! Да не сте се побъркали! Спрете!
Въздухът все още трепереше от звука на Домини дирч. Плътният звън бе вдигнал от земята облаци прах, сякаш всичко наоколо изведнъж бе започнало да дими. Ударната вълна повали крехката фиданка, посадена в полето от предишния взвод.
Целият свят завибрира с отвратителна честота.
По бузите на Беата се стичаха сълзи, докато препускаше през полето, крещейки на войниците си да престанат да бият камбаната.
Търнър бе излязъл на рутинен оглед — за проверка на района пред Домини дирч.
Крясъкът му бе отекнал буквално секунди след като се чу звънът, но болката и ужасът в гласа му още разкъсваха ушите й. Крясък, който тя знаеше, че няма да забрави до края на дните си.
— Спрете! — изкрещя отново и се хвърли към перилата, за да се изкачи по стълбата. — Спрете! — продължи да вика, докато търчеше нагоре.
Втурна се на платформата с вдигнати юмруци, готова да повали на земята глупака, ударил Домини дирч.
Закова се на място, едва поемайки си въздух, и се заоглежда наоколо. Емелин стоеше като вцепенена от див ужас. Брайс също изглеждаше не на себе си. Гледаше я с ококорени очи и не можеше да помръдне в паниката си.