Продължи огледа си, търсейки следа от копие или стрела. Ричард трепереше и се гърчеше. Тя търсеше бясно, обръщаше го по гръб, настрани, мъчеше се да открие източника на болката му. Съсредоточи се в действията си, за да не мисли за притеснението си, да не се паникьоса.
Щом го върна по гръб, Ду Чайлу го погали по челото, очевидно решила, че няма смисъл да продължават да търсят физическа рана. Духовната майка на Бака Тау Мана се наведе леко напред и запя тихичко ритуална песен, чиито думи Калан не разбираше.
— Нищо не намирам — каза Калан.
— Няма и да намериш — с далечен глас отвърна Ду Чайлу.
— И защо?
Ду Чайлу зашепна нежни думи на Ричард. Макар Калан да не разбираше буквалното им значение, схващаше емоцията, заложена в тях.
— Не е рана, дошла от този свят — каза Ду Чайлу.
Калан огледа наобиколилите ги войници. Отпусна ръце на гърдите на Ричард.
— Какво означава това?
Ду Чайлу внимателно бутна встрани ръцете на Калан.
— Това е рана на духа. На душата. Нека се погрижа за него.
Калан нежно докосна челото му.
— Откъде знаеш? Няма как да разбереш? Какво ти го подсказа?
— Аз съм духовна майка. Разбирам от тези неща.
— Само защото…
— Откри ли рана?
Калан за миг замълча, преподреждайки собствените си чувства.
— Знаеш ли как да му помогнем?
— Това не е по възможностите ти — Ду Чайлу сведе глава и притисна длани към гърдите на Ричард. — Остави на мен. Иначе съпругът ни ще умре.
Калан се отпусна на пети. Жената пред нея, затворила очи, отпуснала надолу черната си коса и допряла длани в гърдите на Ричард, явно изпадаше в транс. От устните й се откъсваха думи, вероятно предназначени единствено за нея, а не за околните. Трепереше. Ръцете й се разтресоха. Лицето й се изкриви от болка.
Изведнъж отскочи назад, прекъсвайки връзката. Калан я стисна за ръката, за да не падне.
— Добре ли си?
Ду Чайлу кимна:
— Силата ми. Задейства. Върна се.
Калан отместваше очи ту към Ричард, ту към жената. Той изглеждаше по-спокоен.
— Какво направи? Какво стана?
— Нещо се опитваше да му вземе душата. Използвах способностите си, за да отблъсна подобна сила и да задържа на разстояние от него ръцете на смъртта.
— Силата ти се е върнала? — Калан явно не й вярваше напълно. — Но как е възможно?
Ду Чайлу поклати глава.
— Не знам. Върна се в мига, в който Кахарин изкрещя и падна от коня си. Разбрах, защото отново почувствах връзката си с него.
— Може би Хармониите са се върнали обратно в отвъдния свят.
Ду Чайлу отново поклати глава.
— Каквото и да е било, вече отминава. Силата ми отново отслабва. — Тя се втренчи за миг някъде встрани. Няма я. Беше тук само за да му помогна.
Ду Чайлу тихо нареди на хората си да се изправят, защото всичко е свършило.
Калан не беше убедена. Отново погледна Ричард. Сякаш се беше поуспокоил. Дишането му ставаше по-равномерно.
Изведнъж очите му се отвориха. Премигна на светлината.
Ду Чайлу се наведе към него, притисна влажния парцал към челото му, попивайки потта.
— Вече си добре, съпруже мой — каза тя.
— Ду Чайлу — промърмори Ричард, — колко пъти да ти обяснявам, че не съм ти съпруг. Просто тълкуваш грешно древния закон.
Ду Чайлу се усмихна на Калан.
— Виждаш ли? По-добре е.
— Благодаря на добрите духове, че беше наблизо, Ду Чайлу — прошепна Калан.
— Кажи му, че ако още веднъж се оплаче, го напускам.
Калан не можа да сдържи усмивката си пред объркването на Ричард и виждайки, че наистина е по-добре. В очите й изведнъж бликнаха сълзи, но тя успя да ги преглътне.
— Добре ли си, Ричард? Какво те свали от коня?
Той се опита да се изправи, но двете жени едновременно го бутнаха да лежи.
— Двете ти съпруги ти заповядват да полежиш малко — каза Ду Чайлу.
Ричард не направи втори опит да стане. Сивите му очи се извърнаха към Калан. Тя го стисна за ръката, още веднъж благодарейки на добрите духове.
— Не знам точно какво стана — каза накрая той. Беше като някакъв звук — като оглушителна камбана. Взриви се в главата ми. Болката беше като — Лицето му побледня. — Не знам как да го обясня. Никога преди не съм чувствал подобно нещо. — Той се изправи, този път, без да обръща внимание на протегнатите им ръце. — Вече съм добре. Каквото и да е било, вече отмина. Свърши се.
— Не съм убедена — каза Калан.
— Аз пък съм — отвърна той. Нещо явно го тревожеше. — Сякаш нещо се опитваше да изтръгне душата ми.
— Но не успя да я хване — каза Ду Чайлу. — Опита се, но не успя.
Жената бе напълно сериозна. Калан й вярваше.
Гърбът й потрепваше, но иначе тялото й бе неподвижно. Копитата й удряха тревистата земя. Инстинктът й подсказваше да се маха от това място. През тялото й пробягваха ледените тръпки на паниката. Но остана неподвижна.