Мъжът бе потънал зад падащата вода, в тъмната дупка.
Тя мразеше дупките. Никой кон не ги обичаше.
Мъжът бе изкрещял. Земята се бе разтресла. Бе минало доста време оттогава. Тя не бе помръднала. Сега всичко бе отново тихо.
Знаеше, че приятелят й е жив.
Изцвили плътно и продължително.
Той беше жив, но не се връщаше.
Животното беше само.
Нямаше по-лошо нещо за един кон от това да остане сам.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
АН ОТВОРИ ОЧИ. На приглушената светлина с изненада различи чертите на лице, което не бе виждала от месеци — от времето, когато все още беше Прелат в Двореца на пророците в Танимура, в Стария свят.
Сестрата на средна възраст я гледаше. На средна възраст, поправи се Ан, ако човек счита петстотин и няколко години живот за средна продължителност на живота.
— Сестра Алесандра.
Говоренето й причиняваше болка. Устната й не бе заздравяла. Челюстта й също не бе в особено добро състояние. Нямаше представа дали е счупена. И да беше, нямаше какво да се направи. Щеше да се наложи да я остави да заздравее от само себе си. Вече не разполагаше с магията си, за да се излекува.
— Прелате — поздрави я жената с дистанциран тон.
Някога Сестра Алесандра имаше дълга плитка, спомни си Ан. Дълга плитка, която носеше на кок, забоден високо на главата. Сега посребрената й коса бе подстригана късо и висеше свободно, едва докосвайки раменете. Ан си помисли, че така й отива повече, защото се омекотява силуетът на орловия й нос.
— Донесох ти да хапнеш, Прелате, ако ти се яде.
— Защо? Защо го правиш?
— Негово Сиятелство заповяда да се грижа да си нахранена.
— Защо точно ти?
Жената едва се усмихна.
— Не ме обичаш ти мене, Прелате.
Ан положи всички усилия да я изгледа ядосано. При положение, че лицето й бе отвсякъде подпухнало, не беше сигурна в ефекта.
— Всъщност, Сестра Алесандра, те обичам точно толкова, колкото всички останали чеда на Създателя. Просто ме отвращават деянията ти — това, че си се врекла на Безименния.
— Пазителя на отвъдния свят — усмивката на Сестра Алесандра разтегли устните й. — Значи таиш топли чувства дори към жена, станала Сестра на мрака?
Ан извърна лице, въпреки че димящата паница под носа й ухаеше вкусно. Не искаше да разговаря с паднала Сестра.
Окована, не можеше да се храни сама. Безусловно отказваше да приема храна от Сестрите, които я бяха излъгали и предали, вместо да поемат предложената им свобода. Досега я бяха хранили войници. С нескрито нежелание. Неудоволствието, с което хранеха една стара жена, очевидно бе довело до появата на Сестра Алесандра.
Жената поднесе лъжица супа към устата й.
— Ето, хапни си. Сама съм я готвила.
— Защо?
— Защото си помислих, че ще ти хареса.
— Продължаваш ли, Сестро, да късаш крачката на мравките?
— О, Прелате, май паметта ти изневерява. Не съм го правила от дете, откакто за пръв път прекрачих прага на Двореца на пророците. Доколкото си спомням, именно ти бе тази, която ме убеди да спра. И пак ти разпозна нежеланието ми да напусна дома си. Ето, хапни си. Моля те.
Ан искрено се учуди на това „моля те“. Отвори уста. Яденето й причиняваше болка, но ако не се хранеше, се чувстваше слаба. Можеше да откаже или да измисли нещо друго, за да предизвика смъртта си, но имаше мисия, а следователно и причина да иска да живее.
— Не е лошо, Сестра Алесандра. Изобщо не е лошо.
Сестра Алесандра се усмихна с изражение, наподобяващо на гордост:
— Нали ти казах. Ето, хапни си още.
Ан преглъщаше бавно, като внимателно дъвчеше меките зеленчуци, за да не си причинява допълнително болка. Малките парченца месо поглъщаше направо, стараейки се да не разранява допълнително челюстта си, в случай че е започнала да зараства.
— Устната ти май ще има нужда от зашиване.
— Любовниците ми ще останат разочаровани от това грубо посегателство над красотата ми.
Сестра Алесандра се засмя. Не грубо или цинично, а искрено, с удоволствие.
— Винаги си успявала да ме разсмееш, Прелате.
— Да — горчиво промълви Ан. — Точно затова толкова дълго не можах да разбера, че си минала на страната на злото. Мислех си, че моята малка Алесандра, моята щастлива малка Алесандра няма да бъде съблазнена и привлечена в сърцето на злото. Искрено вярвах, че си влюбена в Светлината.
Усмивката на другата жена помръкна.
— Така беше, Прелате.
— Глупости — изпуфтя Ан, — била си влюбена единствено в себе си.
Жената разбърка супата и отново поднесе лъжицата към устата й.