— Сигурно си права, Прелате. Както обикновено.
Ан внимателно задъвка парченцата зеленчуци, като в същото време огледа сумрачната малка палатка. Беше предизвикала истински смут сред Сестрите на светлината и Джаганг явно бе решил, че ще е по-добре да я настани отделно. Всяка нощ я заключваха към дълъг железен кол, забит направо в земята. Палатката издигаха около него.
Денем, когато тръгваха на път, я хвърляха в грубо скована дървена кутия, плътно затворена с резе и заключена с катинар. Кутията, заедно с Ан, товареха в затворена каруца без прозорци и вентилация. Разбра го, надничайки през един процеп там, където капакът не бе добре уплътнен.
Вечер, щом армията спреше за през нощта, една Сестра я придружаваше до тоалетната, след което я слагаха на земята, заключваха я за забития в пръстта кол и издигаха около него палатката. Ако й се приходеше до тоалетна денем, нямаше какво да направи — трябваше или да стиска, или да се облекчи в кутията.
Понякога войниците не си даваха труда да вдигат палатката и просто завързваха Ан за каруцата като куче.
Тя се привърза към малкото си жилище и бе доволна, когато прекарваше нощта вътре. Това бе нейният храм, в който можеше да протегне схванатите си крака и ръце, да легне и да се моли.
Преглътна още една лъжица супа.
— Е, Джаганг каза ли ти да правиш с мен още нещо, освен да ме храниш? Може би да се държиш грубо за свое или негово удоволствие?
— Не. — Сестра Алесандра въздъхна. — Само да те нахраня. Доколкото разбирам, той още не е решил какво ще прави с теб. Но междувременно иска да те държи жива, в случай че един ден се окажеш полезна с нещо.
Ан наблюдаваше как жената разбърква супата.
— Той не може да проникне в съзнанието ти, знаеш ли. Поне не сега.
Сестра Алесандра вдигна поглед.
— Какво те кара да мислиш така?
— Хармониите са на свобода.
Лъжицата застина на място.
— И аз така чух.
Лъжицата отново се завъртя в кръг.
— Слухове. Нищо повече.
Ан помръдна, опитвайки се да се намести по-удобно на твърдия терен. Струваше й се, че с всичките й естествени подплънки не би трябвало да й е толкова неудобно на грапавата земя.
— Де да бяха само слухове. Как си обясняваш факта, че магията ти не действа?
— Напротив, действа.
— Имам предвид Адитивната част от нея.
Кафявите очи на жената се плъзнаха надолу.
— Ами, предполагам просто не съм се опитвала да я използвам. Ако се наложи, ще задейства, сигурна съм.
— Ами тогава опитай. И ще видиш дали съм права.
Тя поклати глава.
— Негово Сиятелство не ни позволява, освен, ако няма някакво специално поръчение. Би било необмислено да направя нещо, което не ми е заповядано лично от Негово Сиятелство.
Ан се помести към жената.
— Алесандра, Хармониите са на свобода. Магията се срина. В името на Създателя, как си обясняваш факта, че съм в подобно положение? Ако можех да използвам магията си, не мислиш ли, че бих успяла да създам поне малко проблеми, преди да ме заловят? Мисли, Алесандра. Не си глупава, не се дръж като такава.
Ако нещо можеше да се каже със сигурност за Алесандра, то бе, че не е глупава. Как бе възможно умна жена като нея да се подлъже по обещанията на Пазителя, на този въпрос Ан не можеше да си отговори. Предполагаше, че лъжите могат да заблудят дори умния човек.
Ан избягваше да я нарича „Сестра“ не само защото това обръщение изразяваше уважение, но и защото без него й се струваше, че общува с жената, която познаваше и бе обичала половин хилядолетие, по-задушевно, по-прямо. А и обръщението „Сестра“ само извикваше в съзнанието й връзката на Алесандра със Сестрите на мрака.
— Алесандра, Джаганг не може да проникне в съзнанието ти. Силата му на пътешественик по сънищата угасна, също както и моята.
Сестра Алесандра я гледаше, без да показва чувствата си.
— Може би силата му действа във връзка с или дори чрез нашата и той все още може да влиза в съзнанията на Сестрите на мрака.
— Глупости. Това са разсъждения на роб. Не искам да те виждам повече, ако ще мислиш така — като Сестрите на светлината, срамувам се да го кажа.
Жената явно не искаше нито да си тръгне, нито да сложи край на разговора.
— Не ти вярвам. Джаганг е всесилен. Той със сигурност ни наблюдава в момента, през моите очи, но аз просто не мога да го усетя.
Ан бе принудена да погълне лъжицата супа, внезапно поднесена пред устата й. Задъвка бавно, загледана в лицето на жената.
— Можеш да се върнеш обратно при Светлината, Алесандра.
— Какво! — Внезапната искрица гняв в очите на жената се стопи в забавление. — Прелате, ти май си се по бъркала.
— Нима?