Сестра Алесандра отново допря лъжицата до устата й.
— Да. Врекла съм се на моя господар от отвъдния свят. Служа на Пазителя. А сега яж.
Преди да е успяла да преглътне, към устата й се вдигна нова лъжица, а след нея още шест поредни. Едва след това успя да проговори:
— Алесандра, Създателят ще ти прости. Създателят е вселюбящ и всепрощаващ. Ще те приеме обратно при себе си. Можеш да се върнеш при Светлината. Не би ли искала да усетиш отново любящата Му прегръдка?
Сестра Алесандра най-неочаквано я зашлеви с опакото на ръката си. Ан отхвръкна встрани. Жената се надвеси над нея с искрящ поглед.
— Моят господар е Пазителят! Престани да богохулстваш! На този свят мой господар е Негово Сиятелство! В следващия съм се врекла на Пазителя. Не искам да те слушам да омърсяваш клетвата ми към моя господар, ясно ли ти е?
Ан се опасяваше, че ако челюстта й е била позараснала, вече отново е в старото си положение. Заболя я ужасно. Очите й се навлажниха. Накрая Алесандра я хвана за рамото на мръсната рокля и я вдигна да се изправи.
— Няма да позволя да ми говориш такива гадости. Ясно ли е?
Ан не каза нищо, опасявайки се от следващ гневен изблик. За Алесандра тази тема очевидно бе болезнена, както бе челюстта за Ан.
Сестра Алесандра взе паницата.
— Не остана много, но ще трябва да го доядеш. — Сведе поглед. Покашля се. — Съжалявам, че те ударих.
Ан кимна.
— Прощавам ти, Алесандра.
Очите на жената, загубили блясъка си, се плъзнаха нагоре.
— Наистина, Алесандра.
Ан говореше искрено, мислейки си за ужасните чувства, раздиращи душата на бившата й възпитаничка. Очите на жената отново потънаха.
— Няма какво да ми прощаваш. Аз съм такава, каквато съм, и нищо не може да се промени. Нямаш представа какво съм направила, за да стана Сестра на мрака. — Тя се загледа някъде встрани с далечен поглед. — Но нямаш представа и с каква сила бях дарена в замяна на това. Не можеш да си представиш, Прелате.
Ан едва се стърпя да не я попита каква полза й е донесло всичко това, но си задържа езика зад зъбите и привърши супата си в мълчание. При всяка глътка се свиваше от болка. Най-сетне лъжицата изтрака в празната паница.
— Беше много вкусно, Алесандра. Най-вкусната храна, която съм яла, от, откакто съм тук. Предполагам, от седмици.
Сестра Алесандра кимна и се изправи.
— Ако не съм заета, утре пак ще ти донеса.
— Алесандра.
Жената се обърна. Ан се вгледа в очите й.
— Не би ли могла да поседиш малко с мен?
— Защо?
Ан се изсмя горчиво.
— Всеки ден ме заключват в онази кутия. Всяка нощ ме приковават към земята. Би ми било приятно да поседя с някого, когото познавам, това е.
— Аз съм Сестра на мрака.
Ан сви рамене.
— Аз съм Сестра на светлината. И въпреки това ти ми донесе супа.
— Беше ми наредено.
— Аха. Трябва да ти призная, че отношението ти е по-честно от онова, което получих от Сестрите на светлината. — Тя отмести една от веригите си и полегна настрани, извръщайки се с гръб към Алесандра. — Съжалявам, задето си прекъснала заниманията си, за да се занимаваш с мен. Джаганг вероятно иска да свършиш по-бързо тук, за да се върнеш навреме към курвенските си задължения.
Над малката палатка надвисна тишина. Навън войниците се смееха, пиеха, играеха комар.
Носеше се аромат на печено месо. Поне стомахът на Ан не къркореше от глад. Супата наистина бе вкусна.
В далечината прокънтя женски писък, веднага след това обърнал се на смях. Очевидно някоя от доброволните придружителки на армията. Понякога писъците, които достигаха до палатката й, бяха изпълнени с истински ужас. От техния звук Ан се обливаше в пот, замислена за това какво преживяват тези нещастни жени.
Сестра Алесандра най-сетне се отпусна на мястото си.
— Бих могла да поостана малко.
Ан се завъртя в предишното положение.
— За мен би било огромно удоволствие, Алесандра. Наистина.
Сестра Алесандра й помогна да се поизправи. Двете седяха в неловка тишина, заслушани в звуците на лагера.
— Палатката на Джаганг — каза накрая Ан. — Чувала съм, че е истинска забележителност. Удивителна гледка.
— Да, така е. Прилича на подвижен дворец, който се строи и разгражда всеки ден. Но въпреки това не бих казала, че влизам вътре с удоволствие.
— Да, след срещата ми с този човек предполагам, че е така. Знаеш ли къде отиваме?
Жената поклати глава.
— Тук, там, все едно. Ние сме роби на Негово Сиятелство.
В гласа й прозвучаха нотки на безнадеждност, които накараха Ан да пожелае да вдъхне искрица надежда на жената:
— Алесандра, той не може да проникне в съзнанието ми.
Сестра Алесандра я изгледа намръщено, но не я прекъсна, така че Ан й разказа за връзката с Господаря Рал, предпазваща всеки, който му се е врекъл във вярност. Внимаваше разказът й да звучи така, като че просто излага фактите, а не сякаш се опитва да убеди Алесандра. Жената я слушаше безмълвно.