Беата се поклони.
— Простете ми. Съжалявам. Разбира се, че може, Майко Изповедник. Разбира се. Съжалявам. Ако ми позволите, ще се погрижа за това.
След като Майката Изповедник кимна, Беата се втурна по стълбите пред Господаря Рал, чувствайки се истинска глупачка, задето не се бе сетила да приветства Майката Изповедник с добре дошла в Андерия. Беата грабна рога и го наду в двете посоки към съседните Домини дирч. След това се обърна към очакващите на хоризонта, войници и даде разрешителен сигнал за безопасно приближаване към Домини дирч.
Господарят Рал се качваше по стълбите. Беата свали рога от устните си и се залепи за перилото. Нещо в него, в осанката му я оставяше без дъх. Дори самият Министър на културата, преди да направи онова с нея, не й внушаваше подобно страхопочитание и благоговение едновременно.
Не беше само ръстът му, широките му рамене, пронизващите сиви очи или одеждите му в черно и златно с широкия колан, с увесени по него извезани със златна нишка кесийки и странни символи. Беше цялостното му присъствие.
Не притежаваше красотата и представителността на Андерианските първенци, като Далтон Камбел или Министъра на културата, но все пак имаше благороден, целеустремен и в същото време опасен вид.
Смъртоносен.
Изглеждаше достатъчно добронамерен и симпатичен, но тя бе сигурна, че ако някога тези сиви очи я погледнат гневно, ще падне като покосена само от силата, стаена в тях.
Ако някъде съществуваше мъж, достоен за съпруг на Майката Изповедник, то това бе той.
Бременната жена се изкачи по стълбата, оглеждайки всичко наоколо. В тази тъмнокоса жена също имаше нещо благородно. Тя и другият мъж, и двамата с тъмни коси, изглеждаха почти като Андерианци. Жената бе облечена в най-странната рокля, която Беата някога бе виждала. По раменете й бяха навързани множество разноцветни лентички.
Беата протегна ръка.
— Това, Господарю Рал, е Домини дирч. — Беата искаше да се обърне и към жената, но името моментално бе изхвръкнало от главата й и по никакъв начин не можеше да си го спомни.
Очите на Господаря Рал обиколиха огромното камбановидно каменно оръжие.
— Създадено е преди хиляди години от Хакенците — поясни Беата. — Като смъртоносно оръжие срещу Андерианците. Но сега служи като средство за мир.
Сключил небрежно ръце на гърба си, Господарят Рал оглеждаше огромното туловище с незнайна тежест. Погледът му поглъщаше всичко по начин, по който Беата не бе виждала някой да оглежда това оръжие. Беата очакваше мъжът всеки момент да заговори на Домини дирч, а Домини дирч да му отговори.
— И как е станало това, сержант? — попита той, без да я поглежда.
— Сър?
Щом той най-сетне извърна глава, сивите му очи я оставиха без дъх.
— Ами нали Хакенците са завзели Андерия?
Под изпитателния поглед Беата трябваше да положи усилие, за да изкара глас от гърлото си.
— Да, сър — успя почти шепнешком да промълви тя.
Той вдигна показалец, посочвайки каменната камбана.
— И да не би да мислиш, че завоевателите са яздили насам, натоварени с тези Домини дирч на конете си, сержант?
Коленете на Беата се подкосиха. Толкова й се искаше той да не й бе задавал въпроси. Искаше й се мъжът просто да ги остави на мира и да отиде във Феърфийлд да си говори с хората, които щяха да знаят как да отговорят на въпросите му.
— Сър?
Господарят Рал се обърна и показа камъка, извисяващ се край тях:
— Очевидно е, че тези оръжия не са били донесени от вън, сержант. Прекалено големи са. И твърде много. Няма друг начин, освен да са били построени тук, на местата си, с помощта на магия, без съмнение.
— Но Хакенските убийци, когато са нападали…
— Те са насочени навън, сержант, срещу всеки завоевател, а не навътре, срещу народа на Андерия. Очевидно е, че са били построени като средство за защита.
Беата преглътна.
— Но нас са ни учили.
— Това, което са ви учили, явно е лъжа. — Мъжът очевидно не бе доволен от видяното. — Това безспорно е оръжие за защита. — Той огледа двата съседни Домини дирч с критичен поглед. — Те действат заедно. Поставени са тук като защитна линия, а не като средства за нападение.
Начинът, по който го каза, почти със съжаление, не звучеше така, сякаш иска да обиди някого. Явно просто изказваше на глас нещо, което е осъзнал вътре в себе си.
— Но Хакенците… — почти шепнешком отрони Беата.
Господарят Рал учтиво чакаше аргумента й. В главата й се блъскаха объркани мисли.
— Аз не съм образована, Господарю Рал. Аз съм просто обикновена Хакенка, с порочна и зла душа. Простете ми, задето не съм била обучавана достатъчно добре, за да мога по-добре да отговоря на въпросите ви.