— Е? — попита Бертранд.
— Първоначалната ни информация се потвърди каза Далтон. — Видели са ги със собствените си очи.
— И пътуват с войска? — попита Хилдемара. — И това ли е вярно?
— Да. В най-добрия случай с поне хиляда войници.
Хилдемара изруга тихичко и замислено забарабани по плота на писалището.
— И онези глупаци на границата са ги пуснали просто ей така!
— Нали така обучаваме армията си, ако позволиш да ти припомня — обади се Бертранд и стана. — Нали в крайна сметка са пуснали и „специалните Андериански части“.
— Войниците на границата не бива да се обвиняват — вметна Далтон. — Те едва ли биха могли да откажат да пуснат Майката Изповедник. А мъжът с нея не може да е никой друг освен самият Господар Рал.
В пристъп на ярост Бертранд запрати писалката си и тя издрънча в пода, след което се спря в отсрещната стена. Министърът се приближи до прозореца, облегна се на рамката и се загледа навън.
— В името на Създателя, Бертранд, овладей се — изръмжа лейди Чанбоор.
Той извърна аленото си от гняв лице и се закани с пръст на жена си:
— Това може да разруши всичко! С години се трудихме над целите си, внимателно създавахме връзки, посяхме семената, изтръгнахме избуялите плевели и точно когато идва моментът най-сетне да пожънем жътвата на живота си, тя ни се явява на кон, придружавана от това, от това Д’Харанско копеле Господаря Рал!
Хилдемара скръсти ръце.
— Е, така проблемът наистина се разрешава — като изпадаш в ярост. Кълна се, Бертранд, че понякога имаш по-малко мозък от пиян рибар.
— И префърцунена съпруга, която ме изкарва от нерви!
Той стисна зъби и отмести стола си, без съмнение готов да започне нескончаема тирада. Далтон почти видя как гърбът й се извива, козината й настръхва и ноктите й се показват.
Обикновено при подобни избухвания Далтон присъстваше като мебел. Този път обаче си имаше по-важна работа от това да чака препирнята им да се превърне в семеен скандал и да изгуби ценно време. Трябваше да раздаде заповеди, в зависимост от това какви решения се вземат. Трябваше да постави на съответните места правилните хора.
Помисли си за Франка, запита се дали е възвърнала силата си. Напоследък не я виждаше често, а когато се засичаха, му изглеждаше доста разсеяна. Прекарваше доста време в библиотеката. В момент като настоящия нямаше да е зле да се възползва от помощта й. Истинската й помощ.
— Майката Изповедник и Господарят Рал се придвижват бързо и хората ми едва са успели да ги изпреварят — успя да се намеси Далтон, преди Бертранд да се е нахвърлил отново върху жена си или пък тя да е започнала да му отвръща. — Би трябвало да са тук след около час. Най-много два. Трябва да се приготвим.
Бертранд се огледа с блеснал поглед, след което придърпа стола си и седна. Скръсти ръце на писалището.
— Да, прав си, Далтон. Напълно прав. Най-важното е да скрием Стейн и хората му от погледа им. Няма да е добре да…
— Вече си позволих да се заема с това, Министър. Някои от тях изпратих на оглед в зърно хранилищата, други пожелаха да огледат някои от главните пътни артерии на Андерия.
Бертранд го погледна.
— Добре.
— Твърде много години сме се трудили, за да си позволим да изгубим всичко, когато сме почти на финала — обади се Хилдемара. — Но каквото и да е положението, ако мислим с главите си, не виждам причина да не действаме според предварително начертаните планове.
Мъжът й кимна, значително поохладил страстите си. Мисълта му вече бе заета със сериозните предстоящи проблеми. Бертранд притежаваше странната способност в един миг да избухва в ярост, в следващия вече да се усмихва.
— Вероятно. — Той се обърна към Далтон: — На какво разстояние е Орденът?
— Все още далеч, Министър. „Специалните Андериански части“ на Стейн, които пристигнаха онзи ден, ми казаха, че имат още поне четири седмици път. Вероятно малко повече.
Бертранд сви рамене и повдигна вежда, на устните му се разля лукава усмивка.
— Значи просто ще трябва да задържим Майката Изповедник и Господаря Рал.
Хилдемара се облегна с юмруци на писалището и погледна съпруга си.
— Те двамата, Господарят Рал и Майката Изповедник, ще очакват отговор от нас. Вече мина доста време, откакто обясниха на представителите ни в Ейдиндрил какъв избор имаме и ги отпратиха с предложението или да се при съединим към Д’Харанската империя, или да се изправим пред възможността да бъдем окупирани и да изгубим идентичността си.
Далтон се съгласи с нея:
— Ако не приемем условията на капитулацията, те ще обърнат силите си срещу нас. Ако бяхме някоя малка и незначителна страна, едва ли щяха да ни обърнат някакво внимание, но откажем ли да се присъединим към тях, ще се превърнем в една от първите им мишени.