— А доколкото ми е известно, разполагат с части някъде на юг — вметна Хилдемара. — Господарят Рал е човек, който не приема откази, нито пък може да бъде смятан за глупак. Някои страни — Джара, Галеа, Гренидон и Келтон, както и други — вече капитулираха по своя воля или принудително. Освен това Господарят Рал разполага и с могъща собствена армия от Д’Хара. Като прибавим към нея и армиите на капитулиралите страни, нещата стават наистина страховити.
— Но не всички са близо — опонира й Бертранд, изведнъж напълно спокоен. — Орденът ще се справи с тях. Домини дирч ще удържи всяка сила, дошла откъм Д’Харанската империя.
На Далтон увереността на Министъра му се струваше безпочвена.
— От информацията, която получих от източниците си, разбирам, че Господарят Рал е магьосник със забележителни способности. Освен това е и Търсач на истината. Предполагам за човек като него ще се намери начин да се справи с Домини дирч.
Хилдемара се намръщи.
— Освен това Майката Изповедник, Господарят Рал и вероятно хиляда техни войници вече са преминали границата с Домини дирч. Те ще искат капитулацията ни. Стане ли това, ще се окажем без никаква сила зад гърба си. Орденът ще се забави още няколко седмици — ще пристигне твърде късно. Тя размаха пръст срещу съпруга си.
— Работихме твърде много години, за да загубим всичко сега.
Бертранд опря палци един в друг и се усмихна.
— В такъв случай, както вече казах, просто ще трябва да ги задържим, нали, скъпа?
Ричард и Калан вървяха към имението на Министъра на културата пред дългата колона Д’Харански войници, виеща се като алена панделка по пътя. Алена панделка, лъщяща от стомана. Имаше по-малко от час, докато слънцето залезе зад надвисналите облаци, но поне вече пристигаха.
Ричард отлепи потната си Д’Харанска риза от гърдите и се загледа в един любопитен гарван, който кръжеше над главите ми. Птицата надаваше дрезгави крясъци, оповестяващи царственото й присъствие — типично за гарван.
Денят бе топъл и влажен. Двамата с Калан бяха облечени с дрехите, донесени им от войниците, за да се запазят техните чисти и в добро състояние за срещата, която и двамата с нетърпение очакваха.
Ричард хвърли поглед през рамо и получи убийствен поглед от Ду Чайлу. Бе я накарал да се качи на кон, за да могат да пристигнат до целта си до вечерта, без да се налага да губят още ден. Този път тя разбираше, че ако не изпълни заповедта му, той ще я остави да върви след другите.
Очевидно Кара бе изгубила известно време, докато открие частите на генерал Рейбич и изпрати ескорта им от войници. Ричард, Калан и Бака Тау Мана се бяха движили пеш под пролетните дъждове доста време. Не бяха успели да покрият голямо разстояние, докато ги настигнаха Д’Харански части с коне.
Пътуването им забавяше и Ду Чайлу, макар и не нарочно. Тя непрестанно протестираше, че язденето ще навреди на бебето й — бебето, което Ричард я бе убедил да задържи. Заради това неродено бебе той не искаше да я притиска да язди.
Първо на първо изобщо не желаеше тя и хората й да продължават с него. След пристигането на Д’Харанските войници с провизии и коне тя бе отказала да се завърне у дома си, както му бе обещала преди. За своя чест обаче нито веднъж не се оплака от трудното пътуване. Но когато Ричард я накара да се качи на кон, настроението й стана зло.
Калан, отначало приела с неохота присъствието на духовната майка на Бака Тау Мана, промени отношението си от деня, в който Ричард падна от коня. Тя бе благодарна на Ду Чайлу, задето спаси живота му. Той оценяваше готовността й да помогне, но не вярваше, че именно нейните действия са го спасили.
Изобщо не бе сигурен какво се бе случило. Откакто бе видял Домини дирч и му бяха казали, че камбаните са започнали да бият от само себе си по същото време, когато бе почувствал раздиращата болка, той беше убеден, че всичко това е по някакъв начин свързано, и не вярваше Ду Чайлу да има пръст в цялата работа. Ставаше въпрос за нещо много по-мащабно, отколкото тя можеше да осъзнае. И много по-сложно, отколкото Ричард можеше да разбере.
Откакто бе видял Домини дирч, той не желаеше да се бави по никаква причина. Дори заради нейното състояние. Откакто самата тя се доближи до огромната камбана и почувства нещо в нея, започна да се отнася с повече разбиране към бързането му.
Ричард забеляза пред себе си ездач, потънал в облак прах на пътя, и вдигна ръка. Чу как заповедта му се предава от командир на командир и цялата колона рязко спря. Едва когато всички застинаха на място и наоколо настъпи пълна тишина, той си даде сметка колко шумно всъщност се придвижват.