— Не мога да заповядам подобно нещо на народа ни. Те ще трябва сами да решат какво да правят.
Ричард вдигна ръка. Остави я да се отпусне на масата.
— И как ще го направят?
Министърът облиза устни.
— Всички те ще решат съдбата си чрез гласуване.
— Моля? — попита Калан.
— Чрез гласуване. Всекиму трябва да бъде дадена възможност да си каже мнението по толкова важен въпрос.
— Не — равно отвърна Калан.
Министърът разпери ръце.
— Но, Майко Изповедник, нали твърдите, че се касае за свободата на нашия народ. Как можете да настоявате да им налагате нещо подобно, без да чуете мнението ми?
— Не — повтори Калан.
Всички на масата стояха като гръмнати. Лейди Чанбоор изглеждаше така, сякаш очите й щяха да изхвръкнат от орбитите си при предложението на съпруга й. Далтон Камбел стоеше като истукан, с полуотворена уста. Веждите на Тереза се бяха извили от ужас. Очевидно никой от тях не знаеше какво е намерението на Министъра, нито пък вярваха, че казаното от него е достатъчно мъдро. Въпреки това никой не каза нищо.
— Не — потрети Калан.
— И как очаквате хората да повярват в искреността ви в каузата на свободата, след като отказвате да им позволите да изберат собствената си съдба? Ако вашето предложение наистина е свободата, тогава защо ще се страхувате от избора на хората? Ако предложението ви е толкова честно и почтено, а предложението на Императорския орден толкова арогантно и измамно, тогава защо не искате да позволите на хората свободно да изберат възможността да се присъединят към вас? Нима в него има нещо дълбоко скрито и зловещо, което се опасявате да не излезе наяве и да им попречи да решат във ваша полза?
Ричард погледна Калан.
— Той е прав…
— Не — озъби му се Калан.
Все още никой не помръдваше. Всички следяха развитието на въпроса, от който зависеше бъдещето на страната им, с огромно напрежение.
Ричард хвана Калан за ръката. Обърна се към Министъра.
— Бихте ли ни извинили за минутка, трябва да обсъдим нещо.
Той отведе Калан далеч от масата, близо до завесите зад сервизната маса. Хвърли бърз поглед през прозореца, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава или подслушва.
Гостите на главната маса не се обърнаха след тях, а останаха по местата си мълчаливи. Погледите им обикаляха залата, пълна с хора, които ядяха, разговаряха, смееха се, без да подозират каква драма се разиграва в същ момент на главната маса.
— Калан, не разбирам защо.
— Не. Не, Ричард, не. Какво точно в думата „не“ разбираш?
— Онова, което те кара да я казваш.
Тя въздъхна нервно.
— Виж, просто не мисля, че идеята е добра. Не, не добра. Ужасна е.
— Добре. Калан, знаеш, че държа на мнението ти в подобни работи.
— Тогава го приеми — не.
Объркан, Ричард прокара пръсти през косата си. Отново се огледа. Хората не им обръщаха внимание.
— Опитвах се да ти кажа, че бих искал да знам защо. Човекът има право. Предлагаме на народа му шанс да присъедини към нас в борбата ни за всеобща свобода, тогава защо да отказваме на този народ правото да избере по своя воля нашата страна? Свободата не би трябвало, да е нещо, което се налага на хора, които не я желаят.
Калан го стисна за ръката.
— Не мога да ти обясня защо, Ричард. Да, звучи логично. Да, разбирам, че в думите му има смисъл. Да, така ще е честно. — Тя го стисна за ръката. — Но инстинктът ми крещи „не“. В такива неща трябва да се доверявам на инстинкта си. Аз, както и ти. Той е силен и настоятелен. Не го прави.
Ричард обърса лицето си с ръка. Опитваше се да измисли причина, позволяваща им да отхвърлят това предложение. Единственото, което можеше да му хрумне, бяха повече доводи в негова полза. И осъзнаваше все по-болезнено необходимостта Андерия да се присъедини към тях опонирайки на Ордена.
— Калан, вярвам ти, наистина. Ти си Майката Изповедник и пред мен лежи още цял живот време, докато науча и придобия достатъчно опит в управлението на хората. Аз съм един обикновен горски водач. Но ми се п да получа малко повече обяснения от това, че инстинктът ти подсказва „не“.
— Не мога да ти дам повече. Познавам тези хора и знам, че са арогантни и хитри. Не вярвам, че Бертранд Чанбоор го е грижа за желанията на хората. Двамата с жена му се интересуват единствено от себе си — поне доколкото ги познавам. Нещо в цялата работа не се връзва.
Ричард я погали с пръст по слепоочието.
— Калан, обичам те. Вярвам ти. Но става въпрос за живота на много хора. Бертранд Чанбоор не може да решава сам — ето къде е проблемът. Ако онова, което предлагаме, е ценно, тогава защо не оставим народа на Андерия лично да потвърди избора си? Не мислиш ли, че това би ги обвързало по-здраво с нашата кауза, отколкото ако управниците им изберат вместо тях? Мислиш ли, че е правилно да искаме такива драстични промени в културата им и да ги убеждаваме, че това е, което трябва да се направи, а в същото време да им отказваме правото на свободен избор? Защо водачът да избира от името на целия народ? Ами ако Министърът е решил да се присъедини към Джаганг? Нима и тогава няма да искаш хората да получат право да оборят решението на водача си?