— Вярно е. Винаги можем да се опрем на това.
— Но има още нещо, което трябва да имаме предвид.
Може би най-важното.
— И кое е то? — попита тя.
— Хармониите. Затова сме тук, помниш ли? Цялата работа около гласуването може да ни осигури време да се заемем с Хармониите.
Калан изобщо не изглеждаше убедена.
— И как ще стане това?
— Трябва да се поровим в библиотеката. Ако открием онова, което търсим, за да можем да спрем Хармониите — както някога е сторил Джоузеф Андер, — ще го направим преди да е станало твърде късно за магията. Не си забравила, надявам се, за гамбитовия молец и всичко останало!
— Не, разбира се, че не съм.
— Както и за своята Изповедническа сила, за връзката, за магията на Ду Чайлу и на всички други. Джаганг лесно ще ни победи, ако магията изчезне — опасността от страна на Ордена само ще нарасне. Без магията си аз и ти сме просто двама обикновени хора като всички други. Няма по-страшно място от свят, лишен от магия.
За четирите седмици, през които ще обикаляме из страната, може да се доберем до някаква информация за Хармониите. Докато пътуваме из градове и села и убеждаваме хората да гласуват за нас, ще разполагаме с идеално прикритие за нещата, които вършим паралелно. Струва ми се рисковано да споделяме с тези хора, че магията се срива. По-добре ще е да ги държим нащрек. Ричард се наклони към нея.
— Калан, Хармониите вероятно са най-важното от всичко в тази история. Ситуацията ще ни даде време да потърсим нещо ценно. Струва ми се, че трябва да се съгласим народът на Андерия да гласува.
— Продължавам да казвам не, но щом искаш да опиташ — Тя докосна с пръст носа си. — Не мога да повярвам, че се съгласявам с това. Но ще се доверя на решението ти. Нали все пак си Господарят Рал.
— Но аз разчитам на твоите съвети.
— Ти пък си Търсачът.
Той се усмихна.
— Но съм без Меча си.
Калан му върна усмивката.
— Доведе ни дотук. След като казваш да опитаме, нека опитаме. Макар че не ми се нрави. За Хармониите обаче си прав. Това е първата ни задача. Ситуацията ще ни помогне да потърсим решение относно Хармониите.
Ричард бе доволен, че в крайна сметка тя се съгласи, но и притеснен, че го направи с неохота. Двамата се върнаха на масата, хванати под ръка. Министърът, жена му и Далтон Камбел станаха на крака.
— Имаме условия — обяви Ричард.
— Какви? — попита Министърът.
— Хората ни ще наблюдават целия процес, за да сме сигурни, че няма да има измами. Хората ще трябва да гласуват по едно и също време, за да не може никой да отиде да гласува втори път на друго място. Ще има определени за гласуване места, където всеки ще отбелязва избора си върху лист хартия — или с кръгче, в знак на това, че е съгласен да се присъедини към нас, или с кръст, изоставяйки съдбата си в безжалостните нокти на съдбата. Хората ни ще наблюдават броенето и ще докладват за всичко, така че да е сигурно, че изборът протича при честни условия.
Министърът се усмихна.
— Прекрасни предложения. Горещо ги приветствам.
Ричард се наведе към мъжа.
— И още нещо.
— Моля?
— Ще гласуват всички. Не само Андерианците, но и Хакенците. Те са част от тази страна, също както Андерианците. От промените ще зависи и тяхната съдба. След като ще има гласуване, ще гласуват всички жители на Андерия.
Лейди Чанбоор и Далтон Камбел се спогледаха. Министърът разпери ръце, целият блеснал в усмивка.
— Но, разбира се. Разбира се, че ще гласуват всички. Значи се договорихме.
ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ХИЛДЕМАРА БЕ СМЪРТНО БЛЕДА.
— Бертранд, хората на Джаганг жив ще те одерат и аз ще гледам с наслаждение, с единственото съжаление, че и на мен отреждаш точно същата съдба!
Бертранд махна небрежно с ръка.
— Глупости, скъпа. По-скоро бих казал, че успях да задържа Майката Изповедник и Господаря Рал, докато армията на Джаганг наближи на прилично разстояние.
Далтон бе склонен да се съгласи с Хилдемара. Освен всичко друго тя бе и брилянтен стратег. В конкретната ситуация можеше да се предполага, че ако им бъде предоставен избор, хората, и Хакенците със сигурност, ще предпочетат свободите, обещавани от империята на Господаря Рал, вместо по своя воля да подвият врат под тиранията на Императорския орден.