Но освен това Далтон знаеше, че зад лукавата усмивка на Бертранд неминуемо се крие нещо. Този човек притежаваше свръхестествени тактически умения, лишени от всякакви емоционални залитания спрямо желания изход. Бертранд се хвърляше към бездната единствено, ако бе сигурен, че ще има сили да я прескочи. Не го правеше от едното любопитство.
Благодарение на задълбочените си юридически познания Далтон бе наясно, че има малко оръжия за побеждаване на врага, по-ефективни от тактическото изчакване. Надяваше се, че Бертранд няма да извади оръжие, опасно за самите тях.
— Министър, опасявам се, че това може да ни създаде проблеми. Да забавим Господаря Рал е добре, но не и при положение, че има опасност той да настрои хората срещу Императорския орден и да ги спечели за своята кауза. Ако това стане, няма да ни е възможно да изпълним нашата страна от споразуменията. И ще се окажем във вихъра на войната.
— А Джаганг ще ни използва за пример какво се случва с онези, които не изпълняват обещанията си — добави Хилдемара.
Бертранд отпи от потира, който бе взел със себе си в личния си кабинет. Остави чашата на малка мраморна масичка и изплакна устата си с ароматния ром, преди да преглътне.
— Скъпа ми съпруго и мои доверени помощнико, нима и двамата не можете да видите тъй семплата красота на цялата ситуация? Ще отклоним вниманието на Господаря Рал и Майката Изповедник, за да може Императорският орден да има време да стигне до нас. Ще ги забавим, докато стане невъзможно да предприемат каквито и да е ефективни мерки. Освен всичко, можете ли да си представите колко ще ни е благодарен Джаганг, когато му поднесем на тепсия най-големите му врагове?
— И как ще стане това? — попита жена му.
— През месеца, докато се гласува, авангардът на Императорския орден ще успее да заеме позиции. Ще завземат Домини дирч. Частите на Господаря Рал, дори да са достатъчно близо, няма да могат да му се притекат на помощ и Джаганг ще бъде безспорният победител.
Императорът получава обещаната земя, заедно с работната ръка за нея, а ние сме прилично възнаградени, задето му я предоставяме. И заставаме начело. Никакви Директори, които да объркват плановете ни — никога вече. Андерия е наша до края на дните ни. Ще я управляваме както ни се харесва, без да се притесняваме от опозиция.
За населението на Андерия животът щеше да продължи постарому — това Далтон го знаеше. Може би мнозина щяха да обеднеят, тъй като с настъпването на Ордена данъците щяха да се покачат. Щяха неизбежно да се повишат болестите и смъртността. Част от хората щяха да минат на служба при императора. Други щяха да бъдат благодарни дори само да бъдат оставени живи.
Далтон се запита каква ли би била собствената му съдба, ако не бе станал доверен съветник на Министъра и по този начин въвлечен като страна в споразуменията. Потръпна при мисълта какво би могло да се случи с Тереза.
— Ако изобщо спази своята част от споразумението — измърмори Хилдемара.
— Императорът, чиито части ще са защитени отвсякъде от нападение, с готовност ще приеме условията ни — отвърна Бертранд. — Онова, което ни бе обещано в замяна на условието народът на Андерия да бъде оставен да се труди така, както досега, е много, много повече от сумата, която изобщо някога ще можем да похарчим. За императора обаче тя е нищожна в сравнение с онова, което ще спечели като цяло. Просто трябва да се грижим Орденът да е редовно снабдяван с храна, докато трае походът му за завладяването на Средната земя. Императорът с радост ще плати своята част от сделката.
Лейди Чанбоор изпуфтя възмутено:
— Но всичко това ще е непостижимо, щом Господарят Рал убеди хората да гласуват за преминаване на негова страна.
Бертранд се изсмя гръмогласно.
— Сигурно не говориш сериозно. Това, скъпа моя, е най-простата част от цялата работа.
Тя скръсти ръце, сякаш мълчаливо настоявайки да узнае защо.
Далтон също се притесняваше за това.
— Това означава ли, че всъщност нямаш намерение да се стига до гласуване?
Бертранд гледаше ту единия, ту другия.
— Нима не разбирате? Толкова е лесно да спечелим подобно гласуване.
— С Андерианците може би да — каза тя. — Но Хакенците? Ти повери съдбата ни в ръцете на Хакенците! Които ни надвишават многократно по численост! Те биха избрали свободата.
— Едва ли. Хакенците са невежи. Те не могат да разберат за какво става въпрос. Те са убедени, че единственият източник на спечелване на нещо — от работа до храна, та дори до постъпване в армията — е милостивата ни помощ. За тях всичките свободи, които имат или които се надяват да получат, зависят единствено и само от Андерианците. Заедно със свободата върви и отговорността — а това не е пътека, която те биха избрали.