Жената отново замахна. Този път птицата се отмести стратегически назад и кацна на близкия клон. От безопасната си позиция изля шумна и възмутена тирада. Тя трясна прозореца.
Ведета Фиркин се обърна и след като остави пръчката, триумфално си избърса ръцете. Вирна нос и се върна към работата си.
За да я предразположат към себе си, Ричард и Калан я бяха заговорили още с влизането си в библиотеката. Така беше по-добре, отколкото да събудят подозрението й и да я предизвикат да скрие от тях някоя ценна книга. Тя бе отговорила адекватно на приятелското им и уж непреднамерено отношение.
— Извинявайте — прошепна Ведета тихо, сякаш за да компенсира крясъка си отпреди малко. Забърза към Калан и Ричард. — Специално заковах тази пръчка на рамката на прозореца, за да мога да оставям семенца за птиците. Но тези отвратителни гарвани идват и изяждат всичко.
— Гарваните също са птици — каза Ричард.
Жената се поизпъна, леко озадачена.
— Да, ама са гарвани. Глупави същества. Открадват всичките семенца и после прекрасните мънички чучулиги вече не идват. А толкова обичам птичи песни.
— Разбирам — усмихна се Ричард и сведе очи към книгата си.
— Както и да е, Господарю Рал, Майко Изповедник, извинявайте за безпокойството. Просто не исках тези шумни гарвани да ви притесняват. Най-добре е човек веднага да се отърве от тях. Отсега нататък ще се старая да ви осигуря необходимата тишина.
Калан се усмихна на жената.
— Благодаря ви, госпожо Фиркин.
Жената се поспря за миг, после се обърна.
— Извинявайте, че го казвам, Господарю Рал, но имате прекрасна усмивка. Много ми напомня на усмивката на един приятел.
— Така ли? Че кой би могъл да бъде той? — разсеяно попита Ричард.
— Рубен. — Тя се изчерви. — Един много мил човек. Ричард й се усмихна, явно, за да й достави удоволствие.
— Сигурен съм, че сте му давала повод да ви се усмихва, госпожо Фиркин.
— Рубен — промърмори Калан, щом жената се отдалечи. — Това ми напомня за Зед. Понякога той използваше името Рубен.
Ричард въздъхна при мисълта за дядо си, който толкова му липсваше.
— Толкова ми е иска старецът да е с нас сега — прошепна той.
— Ако имате нужда от нещо — обади се Ведета Фиркин през рамо, отдалечавайки се, не се колебайте да ме повикате. Запозната съм добре с културата на Андерия — особено с историята й.
— Да, благодарим ви — провикна се Ричард след нея и използва случая, докато тя бе с гръб към тях, да притисне крака си в Калановия.
— Ричард — възмутено го скастри тя, — съсредоточи се върху работата.
Той нежно я погали по бедрото. Щеше да го направи по-лесно, ако тя не седеше толкова близо до него. Затвори книгата, която бе прелистил, и придърпа следващата. Беше някаква антика със записки от градски дела. Запрелиства я за нещо, което би могло да му е от някаква полза.
До този момент библиотеката не им предлагаше изобилие на информация, но все пак посъбраха достатъчно, за да могат да свържат факти, които евентуално биха им били от полза. Без съмнение мястото си струваше прекараното в него време и Ричард започваше да придобива усещането, че има още какво да научи тук, че до момента нещо все му се е изплъзвало. Това наистина бе Библиотека на културата. Поради ред причини Ричард се съмняваше, че болшинството от хората в Андерия имат и най-бегла представа от замъглената история, събирана току под носа им. Започваше да разбира, че в древността от времето преди Хакенците Андерия е предпочитала една позиция на замъгляване на фактите, касаещи развитието на страната. Явно нечия милостива ръка се бе грижила ревностно в полза на това.
От древните песни и молитви, на които попадна, както и от по-късните свидетелства на почит към този тайнствен защитник и покровител Ричард започваше да се убеждава, че името му е Джоузеф Андер. Подобни чувства на възхищение и преклонение биха паснали идеално на човека, описан от Коло. В повечето от невероятните събития, сполетявали страната, Ричард разпознаваше магьосническа намеса. След изчезването на този човек сънародниците му явно са се почувствали сиротни, лишени от помощта на идолите, които боготворели, но които вече не им отвръщали. Хората били объркани и захвърлени на благоволението на неясни и неразбираеми сили.
Ричард се облегна назад и се прозя. Старите книги изпълваха библиотеката със сладък аромат, който обаче бе донякъде потискащ и приспиващ. Вече започваше да си мечтае за свежия въздух отвъд прозорците. Но наред с това растеше и нетърпението му да разбули тази древна мистерия.