Недалеч от тях седеше Ду Чайлу и докато разглеждаше някаква книга, изпъстрена с цветни илюстрации, галеше с любов бебето в утробата си. Рисунките изобразяваха различни дребни животни: порове, невестулки, птици, лисици и всякакви подобни твари. Ду Чайлу не умееше да чете, но картинките извикваха на устните й постоянна усмивка. Никога преди не бе виждала подобно нещо. Ричард не помнеше тъмните й очи да са блестели по такъв начин. Тя явно се забавляваше като дете.
Наблизо се бе излегнал и Джиаан. Или поне умело симулираше леност и отпуснатост. Ричард знаеше, че тази небрежна поза има за цел да направи присъствието на майстора на острието колкото се може по-ненатрапчиво, за да могат очите му да оглеждат всичко и всички. Из помещението обикаляха пет-шест Д’Харански войници. На вратите дежуреха Андериански стражи.
Някои от посетителите моментално бяха напуснали библиотеката, за да не притесняват Господаря Рал и Майката Изповедник. Неколцина се бяха престрашили да останат. Шпиони, бе му прошепнала Калан, изпратени да ги наблюдават. Той вече си бе помислил същото.
Ричард не бе склонен да се доверява на Министъра повече, отколкото Калан. Още първия път, когато му бе споменала името „Андерия“, тя му бе предала чувството си на нескрито не харесване на тази страна. Същото бе започнал да изпитва и той. Министърът на културата не бе направил нищо да промени мнението му — напротив, само бе потвърдил предупрежденията на Калан.
— Ето — посочи й той една страница. — Появява се отново.
Калан се наведе към него и погледна. Видяла името, изръмжа гърлено: Уестбрук.
— Написаното тук потвърждава намереното досега — каза й Ричард.
— Знам къде се намира това място. Представлява малко градче. Доколкото си спомням, не особено забележително.
Ричард вдигна ръка, за да привлече вниманието на възрастната жена. Тя моментално забърза към него:
— Да, Господарю Рал? С какво мога да ви бъда полезна?
— Госпожо Фиркин, нали казахте, че познавате историята на Андерия.
— О, да, така е. Това е любимата ми тема.
— Ами вече на няколко места попадам на едно име — Уестбрук. Споменава се, че Джоузеф Андер е живял там.
— Да, така е. Намира се в полите на планината. Над долината Нарийф.
Калан вече му бе казала това, но беше добре да се убедят, че жената не ги води по грешна следа и не се опитва да скрие нещо.
— Дали там се пазят някакви следи от него? Негови принадлежности?
Жената се усмихна щастливо, доволна, че гостът проявява интерес към Джоузеф Андер, патрона на нейната родина.
— Ами да, има построена малка гробница-мемориал в негова чест. Вътре се пази столът, на който някога е седял нашият велик предтеча, както и някои други дребни вещи. Къщата, в която е живял, изгоря неотдавна — след ужасен пожар. Но някои от вещите оцеляха, тъй като точно по това време постройката се ремонтираше. Имаше нужда да се постегне след наводнението, което почти я бе потопило и бе унищожило доста от вещите. Пък и вятърът бе повредил плочите на покрива. Имаше счупени прозорци, явно от клоните на съседно дърво, прорастнали навътре. Вятърът буквално бе опустошил вътрешността й, бе навял дъжд, който пък наводнил всичко. Повечето от ценните вещи, принадлежали на собственика, бяха унищожени. Накрая лумна и пожарът — от светкавица, както предполагат хората. И къщата бе сравнена със земята. Но както вече ви казах, някои от вещите са спасени, тъй като били изнесени заради ремонтните работи — преди пожара. И сега са изложени в гробницата, за да могат хората да ги видят. Сред тях е и истинският стол, на който е седял Джоузеф Андер. — Тя се наведе към тях. — За мен най-интересен беше фактът, че някои от книжата му се оказаха непокътнати.
— Книжа ли?
Тя кимна.
— Изчела съм ги всичките. Няма нищо кой знае колко важно. Просто наблюдения върху планините, в лоното, на които е живял, бележки за града и за някои от хората, които е познавал. Нищо важно, но все пак е интересно.
— Разбирам.
— Във всеки случай не е толкова ценно като нещата, които притежаваме тук.
Ричард съсредоточи в разговора цялото си внимание.
— И какво по-точно притежавате тук?
Тя описа кръг с ръка.
— Разполагаме с някои негови книги, пазят се в подземията. Книжа, писма, документи, по които може да се съди за убежденията и вярванията му. Неща от този сорт.
Ричард положи всички усилия да не изглежда прекалено заинтригуван. Не искаше хората тук да разберат истинската цел на посещението му. Затова и не попита за нещо конкретно — поне в началото.