— Въпреки всичко това не е позволено и ми бе докладвано, така че трябва да предприема определени действия.
— Да, сър.
Далтон се изправи.
— Донесете ми книгата. — Той удари юмрук в писалището. — Веднага. Веднага, ясно ли е?
— Да, сър, веднага.
— Ще я донесете и ще я оставите на писалището ми, за да мога да я видя. Ако в нея няма ценна информация, която да се окаже полезна за някой шпионин, няма да препоръчвам никакви дисциплинарни мерки — този път. Но се постарайте да не прекрачвате правилата за втори път, госпожо Фиркин, ясно ли е?
— Да, сър, благодаря ви. — Тя едва сдържаше сълзите си. — Господарю Камбел, Господарят Рал и Майката Изповедник бяха в библиотеката.
— Да, знам.
— Господарят Рал пожела да види книгите и писанията на Джоузеф Андер. Какво да направя?
Далтон не можеше да повярва, че този човек губи ценно време да се рови в някакви си безполезни книги. Почти изпита съжаление към невежеството му. Почти.
— Господарят Рал и Майката Изповедник са наши уважавани гости, както и високопоставени особи. Те могат да разгледат всяка книга в библиотеката. За тях не би могло да има ограничения. Никакви. Имате разрешение да им покажете всичко, което поискат. — Той отново удари с юмрук по масата. — Но книгата, която сте показали на онзи приятел, Рубен, я искам на бюрото си — и то веднага.
Жената трепереше така, сякаш всеки миг ще се изпусне.
— Да, сър. Веднага, Господарю Камбел. — Тя изхвърча от стаята, цялото й съществуване бе съсредоточено в желанието колкото се може по-бързо да му донесе книгата.
Всъщност тази книга каквато и да беше тя, изобщо не интересуваше Далтон. Той просто не искаше хората в библиотеката да се отпускат и да започнат да нарушават правилата. Не можеше да допусне за ценни неща да се грижат хора, на които няма доверие.
Паяжината му трептеше от вибрации много по-важни от някаква си стара, прашасала книга на Джоузеф Андер, но той не биваше да пропуска нито едно трепване, независимо колко незначително му се струва. Щеше да погледне книгата, но всъщност важното за него бе да накара жената да му я донесе.
Не беше излишно за един началник от време на време да стряска подчинените си, за да им напомни кой е главният и от кого зависи животът им. Случката щеше да се разчуе из цялото имение. Страхът щеше да позатегне редиците. А ако не, следващия път щеше да изгони нарушителя и така със сигурност щеше да постигне нужното впечатление.
Далтон се отпусна на стола си и отново се съсредоточи върху купчината съобщения, която бе получил. Най притеснително бе онова, в което се казваше, че състоянието на Суверена се стабилизира. Бил започнал да се храни. Което не бе добър знак. Но, от друга страна, старецът не можеше да живее вечно. Рано или късно Бертранд Чанбоор щеше да заеме неговото място.
Имаше и още цял куп съобщения за загинали хора. Цяла Андерия бе в паника от странни инциденти — необичайни смъртни случаи. Пожари, удавяния, падания. Селяните, които без друго изпитваха неописуем страх от нощта, търсеха сигурност в градовете. Гражданите на свой ред също съобщаваха за подобни необичайни смъртни случаи и бяха също толкова уплашени. Те пък напускаха градовете и се преместваха в селата.
Далтон поклати глава при мисълта колко глупави могат да бъдат хората. Събра съобщенията на купчина. Тъкмо се канеше да ги хвърли в огъня, когато му хрумна нещо. Ръката му се спря в движение. Прибра ги обратно. Едно изказване на Франка му подсказа нещо. Тези съобщения можеше да се окажат полезни. Пъхна всички в едно чекмедже.
— Съкровище, още ли работиш?
Далтон вдигна глава при звука на познатия глас. Тереза, облечена във впечатляваща розова рокля, която той не си спомняше да е виждал, вече влизаше в стаята.
Усмихна й се.
— Тес, скъпа. Какво те води насам?
— Дойдох да те спипам с любовница.
— Какво?!
Тя заобиколи писалището му и се спря пред прозореца. Роклята й бе пристегната в кръста със зелен кадифен пояс, който подчертаваше формите й. Той си представи как ръцете му се плъзгат върху меката материя.
— Миналата нощ бях много самотна — каза тя, загледана в хората долу.
Знам. Съжалявам, но имаше съобщения, които трябваше…
— Помислих си, че си с друга.
— Какво? Тес, изпратих ти съобщение, в което ти обясних, че се налага да работя.
Тя се обърна към него:
— Когато се обаждаш, че ще работиш до късно, не се замислям много. Работиш до късно всяка нощ. Но когато се събудих на зазоряване и ти не бе до мен, ами рекох си, че сигурно си в леглото на друга.
— Тес, не бих…
— Мина ми през главата да отида и да се предложа на Господаря Рал — просто, за да сме квит. Но той е с Майката Изповедник, а тя е по-красива от мен, тъй че бях сигурна, че той ще ми се изсмее в лицето и ще ме отпрати. Тогава се облякох, за да се кача тук и да мога после да ти кажа, че съм проверила и не съм те намерила да работиш — когато след това ме излъжеш, че си бил в кабинета си.