Огромната му изненада идваше от факта, че хората почти не се интересуваха от това, че двамата с Морли са Хакенци. Всъщност даже като че ли не го разбираха. В повечето случаи се отнасяха с тях любезно, като с приятни млади хора.
Фич не позволи на Морли да го убеди да си купуват и пиене от хановете, през които минаваха. Знаеше, че това е сигурен начин непочтени хора да разберат, че двамата разполагат с пари. А напиеха ли се, никак нямаше да е трудно да забравят да си държат очите на четири. Предпочиташе да си купуват по някоя и друга бутилка от търговци и да се напиват едва след като накладат огъня си за през нощта, далеч от очите на хората. Отначало го правеха често. Така Фич по-лесно забравяше, че хората в родината му го смятат за изнасилвача на Беата.
В единия от градовете, през които минаха, Морли изяви желание да похарчат малко пари по проститутки. Отначало Фич отказа категорично. Накрая обаче омекна и разреши на Морли — все пак парите бяха и негови. Самият той остана да чака приятеля си при конете и багажа извън града. Знаеше, че не е рядкост пътниците, посещаващи някой град, да се отбиват в публични домове.
Когато се върна, ухиленият Морли му предложи той да пази багажа, докато приятелят му си получи своето. Идеята го изкушаваше, но и плашеше. Само като си помислеше, че жената насреща му може да му се изсмее в лицето, и коленете му се подгъваха, а дланите му се изпотяваха. Беше сигурен, че ще му се изсмее.
Морли беше едър и мъжествен. Никоя жена не би се изсмяла на мъж като него. Докато Беата винаги се присмиваше на Фич. Той не искаше някоя от онези жени, които дори не познава, да се изсмеят на кльощавото му телосложение, щом си свали дрехите.
Накрая реши, че не му се рискува, нито пък му се харчат пари — за такова нещо. Нямаше представа колко ще им струва пътуването до целта и се опасяваше да не останат без средства посред път. Морли го нарече глупак и започна да го убеждава, че наистина си струва. После цяла седмица говори само за това. На Фич даже му се прииска да го бе направил само и само за да затвори устата на Морли.
Както се оказа скоро, изобщо не бе трябвало да се притеснява за парите. Не бяха похарчили никак много — в сравнение със сумата, с която разполагаха. Благодарение на финансовата си обезпеченост пътуваха бързо. Сменяха конете си с нови и продължаваха напред, без да се притесняват, че животните ще останат без сили. Морли поклати глава.
— Толкова път бихме, а ето, че се оказахме в задънена улица.
— Казах ти да мълчиш. Да не искаш да ни пипнат?
Морли млъкна, чуваше се само как се чеше по брадата. На Фич му се искаше лицето му да не е толкова гладко. На Морли вече му бе набола брада. Понякога Фич се чувстваше като хлапе край приятеля си — широкоплещест и брадясал.
Продължи да се взира в патрулиращите стражи, които сновяха напред-назад. Нямаше друг път освен през моста. Това го знаеше от Франка и сега можеше да се убеди със собствените си очи. Или трябваше да минат по моста, или да се откажат.
Усети някакъв странен вятър да го гали по тила — сякаш нашепвайки му нещо. Потръпна, след като усещането премина.
— Какво ли прави оня там? — прошепна Морли. Фич примигна, напрягайки очи в далечината. Май един от стражите се качваше на каменния парапет на моста.
Фич зяпна.
— Добри духове! Видя ли това?
Морли подсвирна.
— Какво прави тоя човек?
Дори от разстоянието, на което се намираха, Фич чу крясъците на мъжете, втурнали се към ръба на моста, за да погледнат надолу след другаря си.
— Не мога да повярвам — въздъхна Морли. — Той скочи!
Фич поклати глава. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато друг от стражите се качи на парапета. Фич посочи с ръка:
— Виж, още един!
Мъжът протегна ръце, сякаш да прегърне въздуха, и полетя в бездната.
Войниците се спуснаха след него и в следващия миг от каменния парапет литна трети. Беше истинска лудост. Фич лежеше по корем и не можеше да повярва на очите си.
В далечината крясъците на мъжете, които продължаваха да скачат в пропастта един след друг, звучаха като зловещия напев на смъртта. Нещо го накара да се изправи на крака.
— Хайде, Морли. Да вървим.
Морли се спусна след него към конете, скрити сред дърветата, Фич пъхна крак в стремето и скочи на седлото. Подкара животното в галоп, Морли го следваше по петите.
Трябваше да се изкачат на едно възвишение, което им пречеше да видят дали войниците са дошли на себе си. Фич нямаше представа дали суматохата долу ще е толкова голяма, че двамата да могат да преминат необезпокоявани през постовете. Но нямаха никакъв друг шанс. Не му стана ясно какво точно става, но бе наясно, че едва ли тези долу имат навика всеки ден да скачат от моста. Това бе единственият шанс за двамата.