Докато стигнаха до последния завой, вече се носеха като вятъра. Фич предполагаше, че при цялата паника той и Морли ще успеят да прелетят през отсечката и да изненадат стражите.
Мостът бе празен. Нямаше жива душа. Фич забави конете до ход. Тръпки го побиха при мисълта, че само допреди броени минути мястото бе пълно с хора. Сега мостът се охраняваше единствено от вятъра.
— Фич, сигурен ли си, че искаш да отидем там горе? Гласът на приятеля му трепереше.
Фич проследи погледа на Морли и също я видя. Стърчеше от каменното туловище на планината, сякаш бе направена от самата планина, сякаш бе част от планината. Беше мрачна и зловеща. Може би най-злокобното място, което някога бе виждал или което можеше да си представи. Отвъд назъбената масивна външна стена се извисяваха бастиони, кули и стени.
Бе доволен, че седи на коня си. Струваше му се, че краката му няма да го издържат пред тази гледка. Никога не бе виждал нещо толкова огромно и застрашително като Магьосническата кула.
— Хайде — успя да каже накрая. — Преди да разберат какво се е случило и да изпратят нови стражи.
Морли огледа опустелия мост.
— А какво всъщност се случи?
— Това място е магическо. Всичко е възможно.
Фич подкара коня си напред. Мостът явно не се харесваше особено и на животното, защотото с радост се втурна към края му. Преминаха в галоп разстоянието до портала във външната стена и прелетяха под падащата врата с шипове.
Вътре имаше ограден двор за конете. Скочиха от седлата, но Фич каза на Морли да не ги разседлават, за да могат да потеглят незабавно обратно, в случай че се наложи.
Морли не бе по-малко заинтересован от приятеля си да изчезват бързо от това място.
Изкачиха тичешком десетината широки гранитни стъпала, заоблени и изгладени с вековете от краката на очевидно безброй магьосници.
Вътре изглеждаше точно така, както му бе разказала Франка. Само дето думите й наистина се оказваха безсилни да опишат истинските размери на мястото. Слънчевата светлина се процеждаше през стъклен таван, извисяващ се на тридесетина метра над главите им. В средата на покрития с плочи под имаше фонтан с формата на лист от детелина. Водата се изстрелваше от най-горния леген на цели три метра във въздуха и се връщаше обратно към по-големите легени долу, падайки накрая в езерце, обградено с бял мраморен парапет, на който можеше и да се сяда.
Червените мраморни колони бяха точно толкова големи, колкото му ги описа Франка. Те поддържаха сводовете под балкона, който обикаляше овалната зала. Морли подсвирна. Звукът отекна някъде в далечината.
— Хайде — каза Фич, отърсвайки се от опиянението си.
Затичаха се по коридора, по който му бе казала Франка, и с трясък отвориха вратата отвъд най-високата площадка на няколко последователни стълбища. Поеха по алеята, виеща се между четвъртити сгради без прозорци, после изкачиха спираловидната стълба, обикаляща до средата една кула и се озоваха на друга алея, спускаща се под нещо, което приличаше на път. После прекосиха каменния мост, извисяващ се над малък, потънал в зеленина двор долу.
Най-сетне стигнаха до масивен бастион с широчината на път. Фич надзърна надясно през прозорчетата в камъка, достатъчно големи, за да застане в тях човек. В краката му се простираше Ейдиндрил. За момче, израсло из равнините на Андерия, гледката бе зашеметяваща. По пътя го бяха впечатлили много неща, но нямаше нищо, което дори да се доближава до тази панорама.
От другата му страна се издигаха дванадесет огромни петнисто-червени колони, които поддържаха огромен антаблеман от тъмен камък. Те се подреждаха шест по шест от двете страни на позлатен под. Горе се виждаха още изящни, дялани от камък орнаменти, някои украсени с медни табелки и кръгли метални дискове, всички осеяни със странни символи.
Докато прекосяваха дългия бастион, Фич си даде сметка, че вратата в единия му край е висока поне три-четири метра и не по-малко от два широка. Лъщящите й от злато порти бяха украсени със същите странни символи. Той я бутна и тя се отвори безшумно.
— Вътре — прошепна той. Не знаеше защо шепне, може би от страх да не събуди духовете на магьосниците, населяващи това място.
Не искаше те да го накарат да скочи от високия бастион, както бяха накарали войниците на моста. Бездната долу се спускаше на стотици метри.
— Сигурен ли си? — попита Морли.
— Аз влизам. Можеш да останеш тук или да дойдеш с мен. Избирай.
Очите на Морли огледаха всичко наоколо, явно без да могат да решат къде да се установят.