— Май идвам с теб.
Вътре имаше зелени мраморни постаменти, сякаш безръки гости, очакващи да приветстват всеки посетител. Върху всеки от постаментите бе сложена по една стъклена сфера, голяма колкото човешка глава. В средата се издигаха четири колони, толкова дебели, колкото дължината на кон от главата до опашката. Колоните поддържаха четирите краища на централния свод.
Навсякъде из помещението имаше железни свещници, но от обръча прозорци горе на свода нахлуваше достатъчно светлина, така че не бе нужно да ги палят. Фич се почувства на място, обитавано от Самия Създател. Изпита желание да падне на колене и да започне да се моли.
Подът бе постлан с червен килим. От двете му страни бяха подредени две редици бели мраморни колони по два метра всяка, с обиколка по-голяма от обиколката на търбуха на майстор Дрюмонд. Върху колоните имаше различни предмети. Красиви купи, изящни златни верижки, една мастилено черна бутилка и какви ли не дървени вещи. Някои от тях Фич не можеше да отгатне какво представляват. Така или иначе не им обърна особено внимание. Вместо това насочи поглед към просторната стая от другата страна на централния свод. Мерна маса, затрупана с какво ли не. А от едната й страна бе облегнат предметът, заради който бе дошъл тук.
От просторното централно помещение, между всяка от две черни мраморни колони със златен капител, тръгваше по едно крило. Лявото приличаше на разхвърляна библиотека, навсякъде по пода бяха натрупани купища книги. Дясното крило бе тъмно.
Фич се запъти по червения килим. В края му имаше десетина стъпала, които водеха надолу, към бледорозовия мрамор в средата на анклава на Първия магьосник. Спусна се по стъпалата, прекоси площадката и се озова при отсрещните стъпала, които изкачи, прескачайки по две наведнъж. Озова се пред масата, поставена пред високия прозорец точно направо.
Масата бе отрупана с какво ли не: купи, свещници, свитъци, книги, буркани, сфери, метални квадрати и триъгълници, имаше дори един череп. На пода също имаше предмети — по-големи.
Морли посегна към черепа. Фич го перна по ръката.
— Не пипай нищо. — Фич посочи черепа: — Може да е на магьосник и ако го докоснеш, да го съживиш. Нали знаеш, че магьосниците са способни на това.
Морли дръпна ръка.
С треперещи пръсти Фич най-сетне посегна и взе предмета, заради който бе дошъл тук. Изглеждаше точно така, както си го бе представял. Златните и сребърните украси бяха по-красиви от всички накити, които бе виждал през живота си — а той бе виждал много злато и сребро в имението на Министъра на културата. Нищо, видяно там, в родината му, не можеше дори да се доближи до красотата на предмета пред него.
— Това ли е? — попита Морли.
Фич прокара пръсти по релефните букви на дръжката. Съставляваха единствената дума, която можеше да чете.
— Това е. Мечът на истината.
Фич усети непреодолимо привличане към оръжието, докато прокарваше ръка по изящната дръжка, красивия предпазител, фината златно-сребърна ножница. Дори коженият ремък бе прекрасен, мек и гъвкав под допира на пръстите му.
— Е, след като ти взимаш това, аз какво да взема? — попита Морли.
— Нищо — чу се глас иззад тях.
Двамата подскочиха и извикаха в един глас. Заедно се завъртяха. Едновременно примигнаха срещу гледката, почти не вярвайки на очите си. Беше великолепна синеока жена, облечена в червена кожена дреха, която прилепваше по тялото й толкова плътно, че сякаш й бе втора кожа. Дрехата разкриваше женствените й форми така, както Фич никога не бе виждал. Изрязаните рокли на Андерианките показваха само гърдите им, докато тази дреха, въпреки че покриваше цялото й тяло, разкриваше много повече. Видя как мускулите й — стегнати и добре оформени, потрепват, докато тя крачи енергично към тях.
— Това не е ваше — каза жената. — Дайте ми го, преди да сте се наранили, момчета.
На Морли не му се нравеше да го наричат момче, не и някаква си жена. Фич видя как мускулите на приятеля му се стягат. Русокосата застана с ръце на хълбоците. За сама жена, изправена срещу двама души, изглеждаше доста смела. Фич си помисли, че не е виждал по-строго, намръщено лице от нейното, но всъщност не изпита страх. Сега той бе мъж, който отговаря сам за себе си, и не бе нужно да дава обяснения на когото и да било.
Спомни си колко безпомощна се бе оказала в ръцете му Клодин Уинтроп. Тази също бе жена, не по-различна от Клодин.
— Какво правите тук? — попита тя.
— Предполагам бихме могли да те попитаме същото — отвърна Морли.
Тя го изгледа яростно и протегна ръка към Фич.
— Това не е твое. — Размаха пръсти. — Подай ми го, преди да съм изгубила търпение и да съм те наранила.