Той стоеше като вцепенен, не знаеше какво да предприеме. Не искаше да изостави приятеля си, но краката му го дърпаха да побегне. Не искаше да й даде меча. Слепешката напипа стената зад гърба си и запристъпя по нея.
Морли се надигна. Втурна се към жената. Тя продължи да върви към Фич. Към меча. Фич си каза, че трябва да извади меча и да я рани — в крака може би, рече си. Но май нямаше да се наложи. Морли я приближаваше изотзад, приличаше на разярен бик. Този път нищо не можеше да спре едрия мъжага.
Без дори да се обръща към нападателя си, жената просто отстъпи встрани. Погледът й нито за миг не се отдели от Фич. Вдигна ръка, лакътят й намери лицето на Морли.
Главата му изпука. Пръсна кръв. Без дори да се задъха, тя се обърна и сграбчи Морли за здравата ръка. Изви китката му към ръката и натисна, докато той се свлече на колене. Избута го към стената. Морли зарида като дете, молеше я да престане. Другата му ръка беше безполезна. Носът му бе ужасно сплескан. От лицето му течеше кръв. Жената също би трябвало да е опръскана с кръв, но върху червената й униформа не се виждаше нищо.
Тя блъсна Морли със сила, безмилостно и го долепи до стената. Без да каже нито дума, го стисна за гърлото с другата си ръка и спокойно, безразлично го блъсна в кристално чистия въздух. В бездната.
Фич зяпна. Не очакваше тя да направи това — не очакваше нещата да стигнат дотам.
Морли нададе нечовешки вик, който потъна надолу по отвеса на планината. Фич стоеше вцепенен, заслушан във вика на приятеля си — на момчето, родено в равнините на Андерия, което летеше към смъртта си на дъното на планината. Викът внезапно секна.
Жената вече не говореше, не молеше за нищо. Просто вървеше към Фич. Сините й очи не се отделяха от него. Той знаеше без съмнение, че ако тя го стигне, ще убие и него.
Това не беше Клодин Унтроп. Не беше жена, която щеше да го нарича „сър“.
Краката на Фич най-сетне успяха да се отлепят от земята.
Ако имаше едно нещо, в което бе по-добър от Морли и всичките му мускули, то бе в това, че беше бърз като вятъра. Сега полетя като същинска вихрушка.
От един светкавичен поглед назад му секна дъхът жената бягаше дори по-бързо от него. Беше висока, имаше по-дълги крака. Щеше да го хване. А станеше ли това, щеше да го размаже — също както бе постъпила с Морли. Щеше да го хвърли в бездната. Или пък да му вземе меча и да пререже гърлото му с него.
Фич усети как по бузите му потичат сълзи. Никога в живота си не бе тичал по-бързо. А тя го настигаше.
Той прелетя по стълбите, по-скоро свличайки се надолу, отколкото тичайки. Метна се на площадката и се спусна по следващото стълбище. Всичко му се виждаше като в мъгла. Каменни стени, прозорци, перила, стъпала — всичко прелиташе покрай него в едно общо кълбо от светлина и тъмнина.
Фич, притиснал Меча на истината до гърдите си, прелетя през една врата, сграбчи я със свободната си ръка и я блъсна зад себе си. Докато звукът все още не бе заглъхнал, повали зад нея огромен каменен постамент. Бе по-тежък от мраморните колони горе, но ужасът му вдъхваше сила.
Точно когато гранитният постамент докосваше земята, жената стигна до тежката дъбова врата. От сблъсъка вратата поддаде няколко милиметра. Надигна се прах. За миг всичко притихна, след това жената нададе приглушен стон и Фич разбра, че сигурно е ранена.
Без да пропуска шанса си, той се спусна напред през Магьосническата кула, затваряйки вратите след себе си, поваляйки къде, каквото имаше под ръка. Дори не знаеше дали се движи в правилната посока. Дробовете му горяха, очите му се пълнеха със сълзи за приятеля му. Направо не можеше да повярва, че това наистина се е случило. Че Морли е мъртъв. Картината продължаваше да се появява отново и отново в главата му. Очакваше всеки миг големия дангалак да изникне отнякъде и ухилено да каже, че се е пошегувал.
Мечът в ръцете на Фич му бе струвал живота на Морли. Наложи се да изтрие сълзите си с ръкав, за да вижда.
С един бърз поглед през рамо мерна дълъг, виещ се, празен коридор.
Но чу да се отварят врати. Тя идваше.
Нямаше да се откаже току-така. Тя бе духът на отмъщението, дошъл да вземе живота му за това, че се е осмелил да премести Меча на истината от мястото му в Магьосническата кула. Той усили темпото.
Изскочи на слънчева светлина, за миг изгуби ориентация. Огледа се и видя конете. Три. Неговия и на Морли, и на жената. Нещата й бяха метнати на оградата.
За да освободи ръцете си, Фич пъхна глава в ремъка на меча, премятайки го през рамо и после напряко през гърдите. Сграбчи юздите и на трите коня. Вкопчи се за седлото на най-близкия и се метна на гърба му.
Изкрещя и заби пети в тялото на животното, за да го подкара. Беше яхнал нейния. Стремената бяха толкова дълги, че не ги стигаше, така че се наложи да притисне крака в корема на животното и да се вкопчи в него с всички сили, докато огромното му туловище галопираше през вдигнатата падаща врата.