Щом конете стигнаха до пътя, жената излезе от Кулата, цялото й лице бе обляно в кръв. В едната си ръка стискаше мастилено черната бутилка. Същата, която бе паднала, но бе останала невредима.
Фич се прилепи напред към врата на животното, което препускаше с всичка сила. Хвърли поглед през рамо. Жената летеше след тях по пътя. Той бе откраднал коня й. Тя тичаше, далеч от какъвто и да е друг кон.
Фич се опита да не мисли за Морли. Мечът на истината бе в ръцете му. Сега можеше да се завърне у дома и да го използва, за да докаже на хората, че не е изнасилил Беата и че е сторил онова с Клодин Уинтроп, за да защити Министъра от унищожителните й лъжи.
Отново погледна през рамо. Тя бе все още далече назад, но продължаваше да тича. Той знаеше, че не би спрял за нищо на света. Жената идваше. Идваше след него и нищо не можеше да я спре. Тя нямаше да се откаже. Нямаше да си поеме дъх. Нямаше да спре. Хванеше ли го, щеше да го разкъса на парчета.
Фич пришпори животното с пети, за да го накара да препуска още по-бързо.
ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
КАЛАН СЕ НАДВЕСИ НАД РИЧАРД, седнал на малката масичка, и започна да го мачка по гърба.
— Нещо ново? — попита тя.
Той отметна косата от челото си.
— Още не мога да кажа със сигурност. — Чукна с пръст кадифения свитък. — Но има нещо тук. Съдържа по-специфична информация от повечето Андериански писания в библиотеката на имението.
Калан се усмихна.
— Надявам се. Ще си отдъхна малко, докато прегледаш останалите.
Без да вдига глава от свитъка, той измърмори нещо одобрително.
Бяха прекарали цели два дни в библиотеката на имението, преглеждайки всичко, свързано с името на Джоузеф Андер. Предимно неща, писани от него за него, и прозрения, касаещи човешката природа, които е смятал за неразкрити допреди. Този човек стигаше далеч в твърденията си, че наблюденията му върху хода на човешката история са далеч по-верни от всичко, писано преди него.
Доста страници бяха прочетени с високо вдигнати вежди. Беше нещо подобно на гръмките фрази на нахакан юноша, който си мисли, че знае всичко, и не може да проумее собственото си невежество. На човек не му оставаше друго, освен да седи и да чете безмълвно думите, в невъзможност да поправи някои от най-гръмките изявления, които всеки възрастен отдавна би трябвало да е надраснал.
Джоузеф Андер вярваше, че е открил идеалното място, където би могъл да управлява хората, осигурявайки им идеалния живот, без външни сили да могат да разстроят неговото „балансирано общество“, както го наричаше. Обясняваше, че разбира, че вече не се нуждае от подкрепата и съвета на външни хора — имайки предвид магьосниците от Кулата в Ейдиндрил, помисли си Ричард — и че е започнал да разбира, че подобна външна намеса е във висша степен вредна, тъй като разваля членовете на неговото колективно общество със злото на егоистичните интереси.
Джоузеф Андер никъде, по никакъв повод не споменаваше друго име освен своето собствено. За хората винаги говореше с „един мъж“ или „една жена“, или пък казваше „народът“ построи, пося, пожъна или възвеличи.
Джоузеф Андер явно бе открил идеалното място за себе си: страна, в която силата му надвишава силата на всички останали и където хората го боготворят. Ричард подозираше, че Джоузеф Андер бърка страха с обожанието. Във всеки случай ситуацията му помагаше да се установи като почитан и обичан лидер — един вид действащ Крал — с неограничена власт над едно общество, в което никому другиму не се позволяваше да проявява индивидуализъм или да претендира за по-високо място.
Джоузеф Андер вярваше, че е създал блажена страна, в която е изкоренено всяко страдание, алчност и завист, в която сътрудничеството е заменило съперничеството. Прочистването на културата — публичните екзекуции — поддържаха баланса на колективното му общество. Той го наричаше „да изтръгнеш плявата“.
Джоузеф Андер бе чиста проба тиранин. Хората или се научаваха да вярват в него и да живеят по законите му, или умираха.
Ричард стисна Калан за ръката, преди тя да се отдалечи. Малката сграда не позволяваше вътре да влязат и другите. Побираше само малката масичка и стола на Джоузеф Андер, който, за ужас на стареца, поставен да пази безценното наследство, Ричард бе окупирал. Старецът нямаше смелостта да откаже на високопоставения гост.
Ричард бе пожелал да седне именно в този стол, за да може по-добре да усети що за човек е бил притежателят му. Калан си каза, че е добила достатъчно представа за този тоталитарен деспот.