Калан можа само да го погледне с широко отворени очи.
— Но какво означава това?
Ричард разпери ръце.
— Не знам, но нещата се наместват, сигурен съм.
— Ами добре — съгласи се Калан.
Той я изгледа смръщено.
— Какво има? Лицето ти. Не знам, изглежда някак смешно.
— Е, благодаря.
Той се изчерви.
— Не исках да кажа, че изглежда лошо.
Калан махна с ръка.
— Не се притеснявай, няма нищо. Просто съм уморена. Целият този път и многобройните срещи с хора ме изтощиха.
— Познато ли ти е място, наречено Пещите?
— Пещите — Калан смръщи замислено чело. — Да, спомням си го. Всъщност се намира недалеч оттук. Малко нагоре, в посока долината Нарийф?
— Колко близо?
Калан сви рамене.
— Може би на няколко часа разстояние. Ако е важно, можем да сме там до късния следобед.
— В тези свитъци Андер говори доста за мястото. Споменава го доста неясно във връзка с демоните — Домини дирч. Именно от този пасаж ми светна значението на фразата. — Ричард плъзна поглед по пътеката към насъбралото се множество. — След като поговорим с онези хора, би ми се искало да отидем да огледаме.
Калан го хвана за ръката.
— Мястото е много красиво. Нямам нищо против да отида отново там. А сега да вървим да кажем на тези хора защо искаме да дадат гласа си в наша подкрепа.
Изпълнените с очакване лица бяха предимно на Хакенци. Повечето работеха из близките ферми в околностите на малкото градче Уестбрук. Както мнозинството от хората, които бяха срещнали при пътуването си из Андерия, тези тук също бяха угрижени и притеснени. Всички знаеха, че промяна неизбежно ще има. За повечето всяка промяна означаваше опасност.
Вместо да ги поздрави хладно, Ричард се смеси с тях, попита за имената им, усмихна се на малчуганите, ощипа по бузките най-малките. И тъй като това бе истинският Ричард, без преструвки и преднамереност, само след броени минути около него екна детски смях. Майките му се усмихваха, докато ръката му галеше главичките на чедата им — независимо дали бяха червенокоси или тъмнокоси. Тревожните бръчки на лицата на бащите също се отпуснаха.
— Добри хора от Андерия — започна Ричард, както си стоеше между тях, — двамата с Майката Изповедник дойдохме да поговорим с вас не като властници, а като ваши смирени защитници. Не сме дошли да ви налагаме заповеди, а да ви помогнем да разберете избора, който лежи пред всеки от вас, и възможността да изберете сами своето бъдеще.
Той отвори ръка встрани и Калан внимателно се плъзна сред тълпата от усмихнати физиономии, за да застане до него. Беше й минало през ума, че децата може би ще се стреснат от огромен мъжага като Ричард, целия в черно и златисто — облекло, което определено му придаваше застрашителен вид. Но напротив — те се притискаха към него, сякаш бе техният обичан чичо.
По-скоро ги плашеше бялата рокля на Майката Изповедник — тъй като те, както и всички останали обитатели на Средната земя, още от малки биваха предупреждавани за силата и възможностите на Майката Изповедник. Те заотстъпваха пред нея, стараейки се всячески да не се докосват до бялата й рокля, и в същото, време не им се откъсваше от Ричард. Калан би дала всичко на света, за да се притискат и до нея така, както обгръщаха Ричард, но ги разбираше. Бе разполагала с всеки ден от живота си, за да мисли над това.
— Двамата с Майката Изповедник се оженихме, защото се обичаме. Освен това обичаме народите на Средната земя и Д’Хара. Също както искахме да свържем себе си чрез този брак, за да можем занапред да живеем заедно, искаме и народът на Андерия да се присъедини към нас и другите народи в Средната земя, за да тръгнем заедно към едно истинско и сигурно бъдеще, което ще може да осигури на нас и на децата ни по-добър живот.
Откъм Стария свят към нас нахлува тиранията. Императорският орден ще ви пороби. Те няма да ви предложат друг избор, освен да им се подчините или да умрете. Единствено ако решите да се присъедините към нас, ще имате шанса да оцелеете.
Двамата с Майката Изповедник вярваме, че ако обединим народите в Средната земя и Д’Хара, всички заедно ще успеем да отстоим свободата си, да прогоним заплахата, надвиснала над домовете и сигурността ни и над бъдещето на нашите деца.
Ако решим смирено да се подчиним на тиранията, никога няма да получим възможност да изпробваме крилата си. Духовете ни никога повече няма да се понесат гордо на ветровете на надеждата. Никой няма да има възможността да осигури безопасност и спокоен живот на семейството си, да мечтае за по-хубав живот на децата си — живот, изпълнен с надежда.