Калан слушаше, както бе правила седмици наред, думите на Ричард, извиращи от сърцето му. Той обясняваше на хората какво би означавало това да се присъединят към тях в името на свободата.
Отначало всички бяха напрегнати и стояха нащрек. Не след дълго непринудеността и искреността на Ричард успяха да разчупят леда и резервираността. Той ги накара да се засмеят, след това почти извика сълзи в очите им, докосвайки се до най-съкровените им желания за свобода, разкривайки им великата сила на това децата им да имат възможност да се учат, да четат. Отначало думите му изнервиха хората, но само докато той не им изложи нещата с прости и разбираеми слова. Обясни им практическата полза от това да можеш да четеш и пишеш — писмо, написано до родител, живеещ на друго място, или до дете, тръгнало да търси късмета си по света. Помогна им да разберат ценността на познанието и как то може да направи живота им по-добър, използвайки понятия, които те можеха да разберат — възможности за по-добра работа или за постигане на повече в онова, което вече работят.
— Но Императорският орден няма да ви позволи да се учите, защото познанието е опасно за тираните. За онези, които искат да ви поробят, познанието трябва да бъде изкоренявано, защото хората, които разбират, са хора, които могат да се изправят срещу неправдите на управляващите.
Аз ще дам възможност на всеки да се учи, за да може всеки сам да решава какво иска за себе си. В това е разликата — аз искам от вас да се учите, да се справяте по-добре, да се борите за постигане на целите си. Императорският орден няма да ви даде подобни възможности. Той ще се опита да ви диктува как да живеете.
Всички заедно ще живеем в една страна, с едни и същи закони, които ще осигуряват безопасността и спокойствието на всички нас. В тази страна никой човек, независимо дали е магистрат, министър или император, няма да стои над закона. Само когато всички се кланят пред един и същ закон, свободата е за всички.
Заех се с това не от желание да управлявам, а за да защитавам принципите на свободата. Собственият ми баща, Мрачният Рал, беше диктатор, който управляваше чрез беззакония, мъчения и убийства. Дори той няма да може да стои над закона, по който се надявам всички да живеем. Отнех властта от него, за да не може той да продължава да унижава и потиска хората. Аз ръководя свободни личности, а не роби.
Нямам намерение да ви казвам как да живеете, вместо това искам всеки от вас да получи спокойствието и безопасността, от която се нуждае, за да живее така, както му харесва. Не желая нищо повече за себе си и Майката Изповедник, моята съпруга, от това семейството ни да живее в мир и сигурност, без да се налага да се впускам в коварните коридори на властта.
Моля ви да отбележите гласа си с кръгче и да се присъедините към нас за ваше добро, за доброто на онези, които ще се родят след вас.
Далтон опря рамо на стената на сградата и се заслуша, скръстил ръце. Директор Превот от Кабинета за културно приятелство говореше от високия балкон пред многобройната тълпа, насъбрала се на един от градските площади.
Тълпата, състояща се предимно от Хакенци, бе дошла да се информира за предстоящите събития. Из града се носеха слухове. Хората бяха изплашени. Бяха дошли не за да видят дали може да се избегне хаосът, а най-вече, за да преценят сами дали има причина да се доверяват на слуховете.
Далтон беше загрижен за ситуацията.
— Искате ли да страдате за сметка на малцината възнаградени? — провикна се Директор Превот към тълпата.
В отговор получи едно колективно „Не“.
— Искате ли да работите до смъртно изтощение, докато малцината Д’Харанци забогатяват на ваш гръб?
Тълпата отново се провикна:
— Не!
— Нима трябва да прекратим благородните си начинания за издигане на всички Хакенци над собствената им порочна същност само защото такова е желанието на този човек? Нима ще допуснем нашите сънародници да изпитат отново бича на измамното образование?
Тълпата изрази шумно съгласието си с Директор Превот, някои размахваха каскети, както им бе заповядал Далтон. В тълпата имаше поне петдесет от неговите куриери, облечени в старите си дрехи. Всички те даваха всичко от себе си, за да ескалират емоционалния градус на тълпата, дошла да чуе думите на Директор Превот.
Разбира се, имаше такива, които най-чистосърдечно се бяха поддали на магията на словото, но повечето само наблюдаваха мълчаливо, преценявайки дали това, което чуват, може да промени живота им. Повечето поставяха нещата на кантар — от една страна техния живот, от друга — предстоящите събития. Повечето бяха доволни от сегашното си положение и щяха да се разтревожат само ако събитията на другата везна на кантара заплашваха да го наклонят в своя полза, променяйки ритъма им на живот.