Далтон не бе доволен. Тези хора, макар да се съгласяваха с оратора, не успяваха да прозрат, че събитията ще променят из основи живота им.
Далтон знаеше, че пред тях стои проблем.
Посланието му бе пуснато в действие, но не намираше благодатна почва, за да покълне.
— Говори добре — каза Тереза.
Далтон я прегърна през раменете.
— Да, наистина.
— Мисля, че е прав. Бедните Хакенци само ще пострадат, ако не продължаваме да се грижим за тях. Те не са готови да се изправят сами срещу жестокостта на живота.
Далтон плъзна поглед по онези хора от тълпата, които стояха като истукани и слушаха с каменни лица емоционалната реч на Директора.
— Да, скъпа, права си. Трябва да направим още за доброто на тези хора.
В този миг Далтон осъзна какво му липсва и какво трябва да се направи.
ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— НЕ — ОТВЪРНА РИЧАРД НА ДУ ЧАЙЛУ.
Тя скръсти ръце в едва прикрит гняв. С огромния, изпъкнал корем позата й изглеждаше почти комична. Ричард се наведе към нея и сниши глас:
— Ду Чайлу, не можеш ли да разбереш, че искам да остана насаме с Калан за малко? Ако обичаш!
Яростта на Ду Чайлу се стопи. Смръщеното й лице се отпусна.
— О, ясно. Надяваш се на малко интимности с другата си съпруга. Това е добре. Доста време мина.
— Това не е — Ричард вдигна юмруци на хълбоците си. — А всъщност откъде знаеш?
Вместо отговор тя му се усмихна.
— Е, добре. Ако ми обещаеш, че няма да отнеме много време.
Той искаше да й каже, че ще отнеме колкото отнеме, но се опасяваше от отговора й. Затова просто се изправи и каза:
— Обещаваме.
Капитан Мейферт, едрият русокос Д’Харански офицер, командващ войските, изпратени да ескортират Калан и Ричард до Андерия, не одобряваше повече от Ду Чайлу идеята Господарят Рал да остане скрит от погледа му, но бе по-предпазлив в изразяването на възраженията си. Генерал Рейбич му бе обяснил ясно и красноречиво, че може да излага мнението си пред Господаря Рал — ако смята, че става въпрос за нещо важно, — без да се притеснява, че ще бъде наказан.
— Господарю Рал, ще бъдете прекалено далеч, за да можем да реагираме, в случай че имате нужда от нас. За да ви помогнем да защитите Майката Изповедник — добави той след известно колебание, преценявайки, че последното може да разколебае Ричард.
— Благодаря, капитане. Натам води само тази пътека. След като никой не знае накъде сме тръгнали, няма как да ни чака засада. Не е далеч и няма да се бавим. Вие и хората ви ще обикаляте района, докато двамата с Калан се върнем.
— Тъй вярно, сър — примирено отвърна капитан Мейферт. Той незабавно започна да раздава заповеди на хората си, разпределяйки ги из околността и изпращайки Двойки на разузнаване.
Ричард се обърна към двамата куриери, изпратени от генерал Рейбич:
— Предайте на генерала, че съм доволен от скоростта, с която се движи, и се радвам да узная, че по негово мнение могат да пристигнат преди частите на Джаганг. Предайте му още, че заповедите ми към него са още в сила. Искам да стои настрана.
Почти всеки ден идваха и си заминаваха куриери, влизайки в Андерия през различни пунктове край Домини дирч, за да не става подозрително. Ричард бе заповядал на генерал Рейбич да остана на север, зад разузнавачите, съгледвачите и шпионите на Джаганг. Ако се стигнеше до битка, изненадата щеше да е едно от най-ценните предимства, на които можеше да се надява Д’Харанската армия. Генералът се бе съгласил с по-голямата част от позицията на Ричард, но се противеше на перспективата Господарят Рал да се окаже на потенциално вражеска територия, придружаван едва от хиляда войници.
Ричард се бе постарал да му обясни — чрез писма, — че макар да разбира загрижеността му, се налага частите му да останат скрити, докато и ако не се наложи да бъдат призовани. Бе се постарал освен това да опише колкото се може по-подробно ужасната и несравнимо жестока смърт, която очаква Д’Харанските войници, ако се опитат да преминат Домини дирч. Докато не бъдеха подписани споразумения с Андерия, не биваше да се осмеляват да приближават границата със сила.
Нещо повече, Ричард нямаше доверие на Министър Чанбоор. Езикът на този човек му се струваше прекалено благ. Подобен език не бе присъщ на истината, а на лъжата.
Домини дирч представляваше паяжина, готова да погълне небрежния и непредпазливия. Изгледът за лесна победа само щеше да примами Д’Харанската армия към неизбежната й гибел. Най-много от всичко Ричард се опасяваше безстрашните Д’Харански войници да не бъдат пометени пред Домини дирч. Особено след като знаеше, че подобна жертва би отишла нахалост. Те щяха да загинат, а Домини дирч щеше да остане непокътнат.