Генерал Рейбич му бе отвърнал с обещание, че след като стигнат до местоназначението си на север, ще бъдат готови да поемат на юг веднага щом Ричард ги призове, но дотогава няма да се показват от скривалището си.
— Да, Господарю Рал, отвърна по-високият куриер, удряйки с юмрук сърцето си. — Ще предам думите ви на генерала.
И двамата пришпориха конете си и се отдалечиха по пътя.
Преди да скочи на седлото, Ричард провери лъка и стрелите си. Щом поеха нагоре по тясната пътека, Калан му се усмихна с онази своя специална усмивка. Ричард знаеше, че за нея също е облекчение да остане насаме с него — па макар и за кратко.
Присъствието на всичките тези хора около тях беше изморително. Веднага щом двамата се хванеха за ръце, нечии очи ги фиксираха. Позволяха ли си да го направят в разговор с някого, по очите на събеседника Ричард можеше да прецени, че само след няколко дни новината ще е стигнала до ушите на хиляди Д’Харанци. По немигащите погледи насреща си Ричард се убеждаваше, че за тези техни любвеобилни жестове ще се говори с години напред. Добре поне, че клюката не бе неприятна. По-добре да се говори за това как Господарят Рал и Майката Изповедник се държат за ръце, отколкото за нещо ужасно.
Ричард наблюдаваше движенията на Калан на седлото, омаян от тънкото й кръстче, от поклащането на бедрата й. Помисли си, че тя има най-изкусителната фигура, която някога е виждал. Понякога му се струваше удивително, че има възможност да се люби с жена като нея — той, човекът, израсъл в едно малко градче в Западната земя.
Толкова му липсваше домът. Предположи, че го налягат подобни мисли, защото пътеката, по която се изкачваха, му напомняше много за места, които познава. На запад, където бе израсъл, бе осеяно с планини и хълмове, които на пръв поглед много приличаха на тези, из които се движеха сега.
Толкова му се искаше да се върнат в родината му. Откакто бе напуснал Града на елените миналата есен, бе видял забележителни неща. Но нищо не бе по-вълнуващо за него от родното му място.
Когато пътеката излезе на открито, изкачвайки се на един хребет така, че да се открие гледка, Ричард насочи поглед към северозапад, надзъртайки през пролуките между далечните планински върхове. Откакто бе напуснал родината си, сега бе може би най-близо до нея. Докато границата все още съществуваше, двамата с Калан я бяха прекосили именно в тези планини и бяха преминали в Средната земя през едно място, наречени Кралеви порти. Не бе много далеч на северозапад.
Но колкото и да бе близо, заради тежестта на отговорностите родината му си оставаше безкрайно далеч.
Освен отговорността му като Господаря Рал, от който зависи всичко, пред него стоеше и въпросът с Джаганг. Този човек, получил макар и минимален шанс, не би се поколебал да зароби Новия свят така, както бе сторил със Стария. Хората разчитаха на Ричард за всичко — от връзката, която ги предпазваше от пипалата на пътешественика по сънищата, до обединяването на силите на Новия свят срещу нашествието на безчетната армия на Джаганг. Като си мислеше за това, Ричард сякаш виждаше пред себе си нечий друг живот. Понякога се чувстваше като мошеник, сякаш един ден хората щяха да спрат и да си кажат: „Ама чакайте, този Господар Рал е един най-обикновен горски водач на име Ричард. И ние ходим по свирката му! Тръгнали сме след него в тази ужасна война!“ Освен всичко друго оставаше и въпросът с Хармониите. Ричард и Калан носеха основната отговорност за появата на Хармониите на този свят. Именно те ги бяха повикали. Макар и непредумишлено, тяхна бе вината за призоваването на Хармониите на смъртта.
Докато пътуваха из Андерия, за да разговарят с хората, дочуваха истории за странни смърти. Явно Хармониите се наслаждаваха истински на посещението си в света на живите. Пиеха с пълни шепи от удоволствието да убиват хора.
В отговор на опасността хората започваха да се обръщат към древни суеверия. На някои места се устройваха събирания в знак на уважение към злите духове, дошли в този свят. На поляни в горите или в откритите полета се правеха дарения от храна и вино. Според някои мнения отмъстителните духове били изпратени от Създателя като наказание за света, задето обитателите му са започнали да прекрачват твърде брутално моралните закони и са станали покварени.
Други хора правеха жертвоприношения от камъни по средата на пътищата и трупаха цели купчини на кръстопътищата. Никой не можеше да обясни на Ричард защо и хората се дразнеха, задето той разпитва за древните им традиции. Имаше и такива, които поставяха на прага на домовете си мъртви цветя в полунощ. За да призовават добрите сили.