Каквото и да правеха хората, Хармониите продължаваха да убиват.
Единственото същество, което правеше тежестта на бремето му по-поносима, бе Калан. Благодарение на нейните неуморни усилия, битката не му се струваше толкова безнадеждна. За нея той бе готов да понесе всичко.
Калан вдигна ръка.
— Ей там горе е.
Тя скочи от седлото и Ричард последва примера й. Повечето дървета бяха смърчове и борове. Ричард се огледа, мерна млад, сребрист клен и завърза поводите на конете им на един нисък клон. Да избереш за тази цел бор или смърч често завършваше с насмолени и лепкави поводи.
Ричард чу пръхтене и вдигна поглед. Недалеч стоеше кобила, наострила уши и забила поглед в тях. От двете страни на устата й висяха стръкове трева, но животното бе престанало да дъвче.
— Е, здрасти, малката — провикна се Ричард.
Кобилата застана нащрек, тръсна глава и отстъпи леко назад, за да увеличи разстоянието между себе си и новодошлите. Щом Ричард направи крачка напред, тя отстъпи още, така че той спря. Кадифена на цвят, на задницата си кобилата имаше странно паякообразно петно. Щом Ричард й заговори отново, опитвайки се да я предразположи, тя се обърна и се впусна в бяг.
— Странна работа — каза той на Калан.
Тя протегна ръка към него и той я пое.
— Наистина странно. Може би просто е избягала от някого. Явно не се зарадва особено на компанията ни.
— И на мен така ми се струва — каза Ричард, оставяйки се тя да го води.
— Това е единственият път — каза му тя, докато вървяха по брега на езерото, заобикаляйки групичка смърчове.
Цял ден по небето се бяха събирали облаци, които вече надвисваха застрашително над главите им. В момента, в който стигаха до един щръкнал на брега камък, слънцето проби плътната завеса над главите им.
Гледката бе прекрасна. Слънцето протягаше златисти пръсти през кехлибарените облаци и се промъкваше между планините, докосвайки застиналото езеро. Оттатък водната повърхност се виждаха пищни скали, от които се спускаше величествен водопад. Водните пръски се вдигаха в топлия въздух и се сгъстяваха в тънък слой мъгла, която блещукаше на светлината. Ричард си пое дълбоко дъх, поглъщайки сладкия аромат на гората и езерото. Почувства се почти като у дома.
— Това е мястото — посочи тя. — По-нагоре се намира пустинната местност, където вирее растението пака. Там живее и гамбитовият молец. Тези чисти води изтичат от отровената област по-горе.
Въздухът трептеше на следобедната светлина.
— Прекрасно е. Мога да остана тук завинаги. Направо изпитвам усещането, че съм дошъл, за да търся нови пътеки.
Двамата поостанаха така за момент, ръка за ръка, наслаждавайки се на гледката.
— Ричард, исках само да ти кажа, че през последните няколко седмици, докато разговаряхме с хората наистина се гордеех с теб. Гордеех се от начина, по който съумя да им вдъхнеш надежда за бъдещето. Каквото и да се случи, просто исках да го знаеш — че се гордея от това как се справи.
Той се намръщи.
— Звучиш ми така, сякаш изобщо не се надяваш да спечелим.
Тя сви рамене.
— Няма значение. Каквото ще става да става. Хората не винаги постъпват правилно. Понякога не разпознават злото. Или пък избират именно него, защото така им изнася, защото се страхуват, а може би, защото си мислят, че то ще ги облагодетелства по някакъв начин. Най-важното е, че направихме всичко възможно и че ти каза на хората истината. Постави сигурността и добруването им над всичко друго, така че, ако накрая спечелим, ще имаме повод да се радваме истински. Даде им възможност да докажат сърцата си.
— Ще спечелим. — Ричард плъзна поглед по притихналата вода. — Хората ще прозрат истината в думите ми.
— Надявам се.
Той я прегърна през шията и я целуна по челото. Въздъхна, изпълнен с наслада пред спокойствието на планинското езеро.
— На запад от мястото, където съм израсъл, има места, скрити дълбоко в планината, които, убеден съм, ничие друго око не е виждало. Места, където водата се спуска отвесно от скалите горе, от много по-високо, отколкото тук, и следобедният въздух пламва от дъги. И след като поплуваш в кристално чистите езера, можеш да се свиеш върху скалите и да наблюдаваш света иззад прозрачната завеса на водопада. Често си мечтая да те заведа там.
Калан уви кичур коса на пръста си.
— Един ден, Ричард, ще обиколим тези твои специални местенца.
Докато стояха така, прилепени един към друг, Ричард не искаше да пречупи магията на бляна, особено с разговори за работата им. Но накрая го стори: