— И така, защо се нарича Пещите?
Калан посочи с брадичка.
— Зад водопада има една пещера, в която е доста топло. Чувала съм дори, че на моменти става истински горещо.
— Какво ли е накарало Джоузеф Андер да спомене това място?
Калан отпусна ръка на рамото му.
— Може би дори Джоузеф Андер е обичал природните красоти.
— Може би — измърмори той, но очите му продължаваха да оглеждат внимателно околността в търсене на някакъв знак, който да му подскаже какво ли е събудило интереса на един магьосник към подобно място. Ричард нямаше толкова високо мнение за чувствителността на душата на Джоузеф Андер и не мислеше, че този човек е бил способен да се наслаждава на природната красота. Макар на няколко пъти в писанията му наистина да присъстваха описания на природни картини, те бяха правени единствено като паралел за постигане на хармония в обществото.
Ричард забеляза, че всички скалисти планински хребети наоколо имат странен зеленикав цвят. Всички освен скалата отсреща, зад водопада. Тя бе по-тъмна. Не много, но определено бе по-различна. В нея имаше повече сивкаво, отколкото зелено. Вероятно защото зърнестата структура на гранита бе опръскана с черно. От такова разстояние нямаше как да прецени дали е прав.
Вдигна ръка и посочи скалата, от която се спускаше величественият водопад.
— Погледни тази скала и ми кажи какво мислиш за нея.
Калан, с развята на вятъра бяла Изповедническа рокля, му изглеждаше като въплъщение на представата му за добър дух. Тя примигна насреща му.
— Какво искаш да кажеш? Скала като скала.
— Да, но все пак се вгледай по-внимателно. Кажи ми какви мисли извиква в главата ти.
Тя погледна пак скалата, после пак него.
— Голяма е.
— Е, хайде де, питам сериозно.
Калан въздъхна и се вгледа внимателно в скалата. Огледа околните хребети, особено най-близката до водопада вляво, онази, която се издигаше от самите недра на водата.
— Ами — каза накрая, — по-тъмна е от околните.
— Добре, друго какво ти хрумва?
Тя продължи да се вглежда в скалата.
— Цветът ми се струва необичаен. Струва ми се, че съм го виждала и преди.
Тя внезапно се втренчи в Ричард.
— Домини дирч.
Той й се усмихна.
— И аз така мисля. Домини дирч имаше същите оттенъци като тази скала отсреща. И никоя от околните скали не ги притежава.
Тя изкриви лице в невярваща гримаса.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че Домини дирч е бил издялан от тази скала, тук горе в планината, а после е изтърколен до мястото, където се намира днес?
Ричард сви рамене.
— Вероятно е възможно, макар да не знам как точно би станало. Внимателно огледах Домини дирч. Струва ми се, че цялата камбана е дялана от една и съща скала. Не е снаждана от парчета. Поне този Домини дирч, който видяхме.
— Тогава какво?
— Джоузеф Андер е бил магьосник, а магьосниците от неговото време са били способни на неща, на които дори Зед би се удивил. Може би Андер просто е използвал тази скала за отправна точка.
— Какво искаш да кажеш? Как така?
— Не знам. Не съм толкова добре запознат с магията като теб. Може би ти ще ми отговориш. А ако просто е взел по едно малко камъче от тук за всеки Домини дирч, а след това, когато е отишъл на мястото, където се намира всеки един от тях, ги е уголемил.
— Да ги е уголемил ли?
Ричард разпери безпомощно ръце.
— Не знам. Може да е използвал магия, за да накара скалата да увеличи размерите си, или пък е използвал зърнестата структура на гранита като някакъв вид мостра, която е репродуцирал с помощта на Адитивна магия, насочена към създаването на Домини дирч.
— Мислех си, че ще изтърсиш някоя глупост — призна си Калан. — Но това, което казваш, всъщност звучи приемливо — поне доколкото разбирам от магия.
Ричард бе доволен, че тя го подкрепя.
— Смятам да преплувам езерото и да видя какво има в пещерата.
— Доколкото ми е известно, вътре няма нищо. Просто една гореща пещера. Не стига много надълбоко — може би около шест-седем метра.
— Е, не че много си падам по пещери, но предполагам няма да навреди да отида да хвърля един поглед.
Ричард свали ризата си. Извърна се към водата.
— Няма ли да си съблечеш и панталона?
Той забеляза закачливата й усмивка.
— Рекох си, че така тъкмо ще отмия миризмата на кон от него.
— О! — В гласа й прозвуча преувеличено разочарование.
Усмихнат, Ричард се извърна към езерото, готов да скочи във водата. Миг преди да го направи, към него стремително полетя гарван. Ричард трябваше да отскочи встрани, за да не го удари птицата.