Ако това станеше, значи бе вярно, че магията загива.
Далтон знаеше един начин да провери дали наистина е така.
Но най-напред бе дошло времето да направи едно посещение при линеещия Суверен. Бе дошло време да действа. Щеше да го направи същата тази нощ, преди празненството, планирано за следващия ден.
Както бе ядосана, на Ан никак не й бе до ядене.
Вече бе минало доста време, откакто я бяха приковали за земята и бяха издигнали палатката около нея, така че предполагаше, че вечерята наближава. Очакваше някой огромен войник от Императорския орден всеки момент да нахълта вътре с дажбата й хляб и вода. Нямаше представа какво е станало със Сестра Алесандра. Не я бе виждала вече близо седмица.
Войниците никак не обичаха да хранят старата жена. Тя подозираше, че между тях се разиграва някакво съревнование за това кой да поеме задължението. Нахълтваха вътре, сграбчваха я за косата, натъпкваха хляба в устата й с мръсните си пръсти, сякаш тъпчеха гъска за угояване. Докато Ан се опитваше да преглътне сухия хляб, преди да се задави, започваха да изливат в гърлото й водата.
Беше ужасно, но Ан не можеше да направи нищо. Колкото и да обичаше да се храни, подозираше, че това ще я отврати от яденето за цял живот.
Веднъж един от войниците просто хвърли парчето хляб на земята и сложи до него паницата вода — сякаш тя бе някакво куче. Изглеждаше доволен от себе си, задето бе успял да й покаже презрението и неуважението си, като в същото време си спести неприятностите в службата.
Той не го осъзнаваше, но Ан далеч предпочиташе да я хранят именно по този начин. След като мъжът се изсмя насреща й и си тръгна, тя се прекатури настрани, придърпа се напред и изяде хляба си с бързината, с която искаше, макар да не можеше да се наслади на лукса да го избърше от пръстта.
Покривалото на палатката се отвори. На прага застана тъмна фигура, която препречи светлината от огньовете навън. Ан се запита кой ли е. За своя изненада установи, че е Сестра Алесандра, в ръка с паница супа, ухаеща на наденица. Носеше дори свещ.
Жената закрепи свещта в пръстта на пода. Не се усмихваше. Не каза нищо. Не погледна Ан.
На слабата светлина Ан успя да забележи, че лицето на Сестрата е цялото в синини и белези. На скулата под лявото око се виждаше огромна рана, която явно заздравяваше. Относително по-малките бяха на различен етап — от почти заздравели до съвсем пресни.
Ан нямаше нужда да я пита как е стигнала до подобно състояние. И двете бузи на Алесандра бяха зачервени почти до възпалено от грубия допир на безброй небръснати лица.
— Алесандра, радвам се да те видя жива. Толкова се страхувах за теб.
Алесандра повдигна едното си рамо в знак на безразличие. Не губи повече време и поднесе пълната с димяща супа лъжица към устата на Ан.
Ан преглътна, без дори за миг да задържи ястието в устата си, за да се наслади на вкуса му — толкова бе гладна. Топлата субстанция подейства като еликсир на празния й корем.
— Страхувах се и за себе си — продължи Ан. — Бях ужасена от перспективата тези мъже да ме умъртвят, натъпквайки безмилостно сухия хляб в устата ми.
— Чувството ми е познато — едва чуто каза Алесандра.
— Алесандра… добре ли си?
— Да — жената явно не желаеше да говори за преживяното.
— Значи не си пострадала сериозно?
— По-добре съм от някои от другите. Ако, ако пострадаме, счупена кост или нещо такова, Джаганг ни позволява да използваме магията си, за да се лекуваме.
— Но лекуването става с Адитивна магия.
Сестра Алесандра вдигна лъжицата към устата й.
— Точно затова имах късмет. Нямам счупени кости, за разлика от някои от другите. Опитахме се да им помогнем, да ги излекуваме, но не успяхме и те трябва да изстрадат цялата болка. — Тя срещна погледа на Ан. — Светът, лишен от магия, е ужасяващо място.
Ан искаше да припомни на жената, че тя самата й го бе казала, бе я предупредила, че Хармониите са на свобода и че магията, поне Адитивната, няма да действа.
Докато поднасяше към устата й поредната лъжица, Алесандра каза:
— Но предполагам си се опитала да ми го кажеш, Прелате.
Ан на свой ред сви рамене.
— Когато едни хора се опитваха да ме убедят, че Хармониите са на свобода, отначало аз също не повярвах. По това си приличаме. Бих казала, че колкото и да си вироглава, Сестра Алесандра, има надежда един ден от теб да стане добър Прелат.
Алесандра, очевидно против волята си, се усмихна насреща й.
Ан проследи с поглед как лъжицата с парче наденица в нея се плъзва в паницата.
— Прелате, наистина ли вярваше, че Сестрите на светлината ще ти повярват, че магията се е сринала, и ще са готови да избягат с теб?