Ан я погледна в очите.
— Не съвсем, не. Макар да се надявах да ми повярват като се има предвид, че ме познават като човек, който цени истината, знаех, че не е изключено, подбуждани от нечовешкия си страх — независимо дали ми вярват или не, — да откажат да тръгнат с мен. Робите, независимо на какво и на кого робуват, често така се привързват към положението си, че не могат да приемат никаква друга алтернатива от страх, че няма да могат да се приспособят. Погледни пияницата, роб на алкохола, който ни счита за свои жестоки врагове, задето се опитваме да го накараме да се откаже от своя робовладелец.
— И какво възнамеряваше да направиш, в случай че Сестрите на светлината откажат да тръгнат с теб?
— Джаганг ги използва, използва магията им така, както използва и вашата. Щом Хармониите бъдат прогонени, магията ще се върне и Сестрите отново ще получат силата си. Мнозина ще умрат, покосени от непожелалите им свободата ръце — независимо дали самите Сестри го искат или не. Ако бяха отказали да изоставят робството си и да тръгнат с мен, трябваше да бъдат убити.
Сестра Алесандра повдигна вежда.
— Виж ти, виж, Прелате. Значи в крайна сметка с теб не сме чак толкова различни. Така би разсъждавала и една Сестра на мрака.
— Просто проява на здрав разум. Заложени са животите на много хора. — Ан умираше от глад и очите й с копнеж потърсиха лъжицата с наденичката, която разбъркваше почти пълната паница.
— Тогава защо те хванаха?
Ан въздъхна.
— Защото не предполагах, че ще ме излъжат — не и за толкова важно нещо. Макар това да не е причина да ги екзекутирам, ще улесни тежката ми, но неизбежна задача поне малко.
Алесандра най-сетне поднесе към устните й лъжицата с наденицата. Този път Ан се накара да дъвче бавно, за да се наслади на вкуса.
— Все още можеш да избягаш с мен, Алесандра — каза тихо тя, след като най-сетне преглътна. Алесандра отбра нещо от паницата и го хвърли встрани. Отново разбърка супата.
— Казах ти вече, невъзможно е.
— Защо? Защото така ти е казал Джаганг ли? Казал ти е, че все още владее съзнанието ти?
— Това е една от причините.
— Алесандра, Джаганг ти е обещал, че ако се грижиш за мен, няма да те изпрати в палатките, за да обслужваш хората му. Ти сама ми го каза.
Жената застина с лъжица в ръка, очите й бяха плувнали в сълзи.
— Ние принадлежим на Негово Сиятелство. — С другата си ръка тя докосна златната халка на устната си — знакът на робините на Джаганг. — Той може да прави с нас каквото си пожелае.
— Алесандра, той те излъга. Каза ти, че няма да го направи, ако се грижиш за мен. Излъга те. Не можеш да имаш доверие на един лъжец. Не и когато се отнася до бъдещето и живота ти. Това бе грешката, която аз допуснах, но не бих дала на един лъжец втора възможност да ме уязви. Щом е излъгал за това, за какво ли още те лъже?
— Какво искаш да кажеш?
— Лъже, че никога няма да можеш да избягаш от него, защото владее съзнанието ти. Не е така, Алесандра. Точно както не може да влезе в моето, така в момента не може да влезе и в твоето. След като Хармониите бъдат прогонени, ще успее, но засега е невъзможно. Ако се закълнеш във вярност на Ричард, ще си защитена дори и след като Хармониите бъдат прогонени. Можеш да се измъкнеш, Алесандра. Ще можем да изпълним дълга си към онези Сестри, които излъгаха и избраха да останат при един лъжец, после да избягаме.
Гласът на Сестра Алесандра бе толкова безизразен, колкото и лицето й.
— Прелате, забравяш, че съм Сестра на мрака, клела се във вярност на Пазителя.
— В замяна на какво, Алесандра? Какво ти е предложил Пазителят на отвъдния свят? Какво по-добро от безкрая на Светлината?
— Безсмъртие.
Ан се загледа в не потрепващия поглед на жената пред себе си. Навън мъжете, някои, от които не бяха пропуснали да унижат безпомощната петстотингодишна Сестра на мрака, се смееха и продължаваха с нощните си забавления. В палатката нахлуваха какви ли не миризми — от приятни до отблъскващи: цвърчащ чесън, изпражнения, печено месо, изгоряла кожа, сладкият аромат на брезови цепеници, хвърлени в близкия огън, застояла пот. Ан също не потръпна на погледа й.
— Алесандра, Пазителят те лъже.
Очите на Сестрата се оживиха.
Тя се изправи и изсипа почти пълната паница супа пред палатката.
Застанала с единия крак вътре, с другия навън, жената се обърна към Ан:
— Ако щеш умри от глад, жено, хич не ме е грижа. Предпочитам да се върна в палатките, вместо да слушам скверните ти думи.
Със самотната си, лишена от каквото и да е присъствие тишина, в болката на душата и тялото си, Ан отправи молитва към Създателя, молейки Го да даде шанс на Сестра Алесандра да се завърне при Светлината. Молеше се и за Сестрите на светлината, които бяха толкова далеч от Светлината, колкото и Сестрите на мрака.