Той отново се върна на мястото си до нея и я погледна.
— Успя ли да чуеш нещо на празненството снощи? Вечерта беше важна, като се има предвид трагичните новини, които научихме. Ще ми бъде от голяма помощ, ако си успяла да доловиш нечия реплика.
Франка, очевидно разстроена, отвори малко портмоненце, увесено на кръста й и скрито под кафяв вълнен колан. Извади четири златни монети и му ги подаде.
— Ето. Това си ми платил, откакто, откакто имам затруднения с дарбата си. Не съм ги заработила. Нямам право да държа парите ти. Съжалявам, че се наложи да ме викаш специално, задето не се сетих да ти върна парите сама по-рано.
Далтон знаеше колко се нуждае тя от пари. Сега, когато дарбата й не действаше, тя практически бе без работа. Франка потъваше. Без мъж до себе си тя трябваше да работи или да умре от глад. За нея да върне парите, които той й бе платил, бе сериозна крачка.
Далтон върна ръката й.
— Не, не, Франка, не става въпрос за парите.
— Те не са мои. Не съм ги заслужила с нищо. Нямам право на тях.
Тя отново му ги подаде. Далтон пое ръката й в своите и я задържа нежно.
— Франка, ние с теб сме стари и близки приятели. Виж какво ще ти кажа. Ако мислиш, че не си заработила тези пари, сега ще ти дам възможност да го сториш.
— Казах ти, не мога…
— Не е свързано с дарбата ти. А с нещо друго, което би могла да ми предложиш.
Тя се дръпна назад с вик:
— Далтон! Ти имаш съпруга! Красива и млада.
— Не, не — побърза да каже Далтон, хванат неподготвен. — Не, Франка, съжалявам, ако някога съм създал впечатление, ако не съм бил достатъчно ясен.
Далтон я намираше за привлекателна и интересна жена, макар да бе малко по-възрастна от него. Също и малко странна. Макар никога да не му бе хрумвало и да не би приел подобно предложение, не бе разочарован, че идеята за подобна възможност я отблъсква.
Тя се отпусна на стола.
— Тогава какво искаш?
— Истината.
— А! Ами, Далтон, има истина и истина. Едната създава малко повече проблеми от другата.
— Мъдри слова.
— Коя по-точно истина те интересува?
— Какво ти е на магията?
— Не действа.
— Това го знам. Искам да знам защо.
— Да не си решил да влизаш в магьосническия бранш, Далтон?
Той въздъхна и сключи ръце на гърдите си.
— Франка, важно е. Трябва да знам защо магията ти не действа.
— Защо?
— Защото трябва да разбера дали се отнася само за теб, или има нещо нередно с магията изобщо. Магията е важен елемент от живота на мнозина в Андерия. Ако не що се е случило, трябва да го знам, за да може кабинетът на Министъра да е подготвен.
Тя отпусна смръщената си гримаса.
— О!
— Е, какво й е на магията и доколко разпространени са затрудненията с нея?
Тя изведнъж помръкна.
— Не мога да преценя.
— Франка, това наистина ме интересува. Моля те.
Тя го погледна изпод вежди.
— Далтон, не ме питай.
— Питам те.
Тя остана известно време, забила очи в пода. Накрая взе едната му ръка и притисна четирите златни монети в нея. Изправи се и го погледна в очите.
— Ще ти кажа, но няма да приема пари за това. Това е нещо, за което не бих могла да взема пари. Ще ти кажа само защото, защото си приятел.
Далтон си помисли, че жената насреща му изглежда така, сякаш той току-що е произнесъл смъртната й присъда. Посочи й стола и тя се отпусна обратно върху него.
— Благодаря ти Франка, наистина оценявам жеста ти.
Тя кимна, без да вдига глава.
— Има нещо нередно с цялата магия. Тъй като не си много наясно с тези въпроси, няма да те товаря с излишни подробности. Важното за теб е да знаеш, че магията загива. Не само моята, цялата магия. Умира и край, няма я.
— Но защо? Нищо ли не може да се направи?
Тя се замисли за миг.
— Не. Не мисля, че има какво. Не съм напълно сигурна, но мога да ти кажа, че самият Пръв магьосник загина, опитвайки се да поправи нещата.
Далтон остана изумен от подобно нещо. Беше немислимо. Макар да бе вярно, че той не знае нищо за магията, бе запознат с предимствата, които тя може да даде на хората — като например лечителските способности на Франка — не само физически, а успокоението на душата, което тя можеше да постигне.
Това му се стори по-впечатляващо от смъртта на човека, който доскоро бе техен Суверен. Тази смърт означаваше много повече.
— Но нима няма да се възстанови? Нима няма как да се направи нещо, за да не знам, да се реши проблемът?
— Не знам. Както вече ти казах, един човек с далеч повече познания от мен не успя да се справи, така че съм склонна да мисля, че е безнадеждно. Възможно е да се възстанови, но се опасявам, че вече е твърде късно.
— И какви предполагаш биха могли да бъдат последствията от подобно нещо?