Хилдемара, извънмерно доволна от новата си роля, разпери ръце за тишина. Тълпата се отзова на жеста й почти мигновено.
— Добри хора на Андерия, нямам думи да изразя колко се гордея с това, че съм съпруга на толкова велик човек.
Думите й бяха удавени в море от радостни възгласи. Разперените й ръце отново успяха да наложат тишина.
— Думите ми не стигат да ви разкажа за усилията, които е полагал съпругът ми през целия си живот, за да бъде съдбата на Андерианския народ по-добра. Всичко това той правеше не от желание да бъде забелязан, не от желание за благодарности. Той се труди неуморно за своя народ, без да спре за почивка и без да търси облага. Винаги когато съм му казвала, че трябва да поспре, да си отдъхне, той винаги ми е отговарял: „Хилдемара, докато в тази страна има гладни деца, нямам право на отдих.“ Тълпата отново подивя и Далтон използва момента, за да се обърне и да отпие глътка вино. В същия миг Тереза го стисна за ръката:
— Далтон — прошепна тя, — Създателят отвърна на молитвите ни Бертранд Чанбоор да стане Суверен.
Той едва сдържа смеха си, но видя благоговението в погледа й, отправен към бившия Министър. Въздъхна на себе си. Не Създателят бе направил Бертранд Суверен, а самият той, Далтон.
— Тес, избърши си очите. Най-хубавото тепърва предстои.
Хилдемара продължи:
— И за доброто на тези деца моля всички ви да кажете „Не!“ на омразата и разделението, което се готви да донесе на страната ни Господарят Рал!
Да кажете „не“ и на Майката Изповедник, защото какво знае тя за живота на обикновените хора? Тя е жена, родена с привилегии, отрасла в разкош. Какво знае тя за тежката работа? Покажете й, че идва край на това нейно рождено право на власт! Покажете й, че няма да се подчиним доброволно на изпълненото й с омраза отношение към бедните и слабите трудещи се хора! Покажете й, че отхвърляте привилегирования й живот! Зачеркнете с кръстче Майката Изповедник и помпозните й искания към хора, които дори не познава! Твърдя, че Господарят Рал и Майката Изповедник достатъчно време са тънали в разкош. Не ги дарявайте със спечеленото с пот на челото! Те нямат право на него!
Далтон се прозя и разтърка очи, докато ликуването долу премина в радостно скандиране на името Чанбоор. Вече бе забравил що е сън. Беше се наложило да попритисне един от Директорите, за да направи избора на Суверен единодушен. Подобно единодушие предполагаше божествена намеса в избора и щеше да окаже благотворно въздействие върху позициите на Чанбоор.
Най-сетне Бертранд отново взе думата и се обърна към тълпата, но Далтон го слушаше с половин ухо. Докато не чу да се споменава името му.
— Ето защо, освен всички други причини, твърде многобройни, за да мога да ги изредя, лично участвах в процеса на избор. С особена гордост ви представям новия Министър на културата, човека, който ще ви защитава и ще ви служи толкова добре, колкото са ви служили неговите предшественици — Бертранд протегна ръка встрани.
— Далтон Камбел.
Тереза се свлече на колене и сведе глава пред новия Суверен.
— О, Суверене, о, ваша светлост, благодаря ви, че от дадохте дължимото на моя съпруг. Бъдете благословен за стореното.
Вместо да изпита гордост от назначението си, Далтон се почувства леко излъган. Тереза бе свидетел на усилията, с които той бе стигнал дотук, но сега приписваше всичко на величието на Бертранд Чанбоор.
Но такава бе силата на думата на Суверена. Докато наблюдаваше ликуващата тълпа, замислен над отговора си, той си каза, че вероятно думите на Суверена са оказали същото магическо въздействие и над тълпата, не само над жена му.
Но това още не бе всичко. Далтон все още не бе използвал всичките си резерви.
Натрапчивата миризма, сякаш затворник, нетърпелив да избяга от килията си, го блъсна моментално, щом вратата се отвори. Вътре бе твърде тъмно, за да може види каквото и да било. Далтон щракна с пръсти и огромните Андериански тъмничари измъкнаха факлите от ръждясалите скоби на стената и му ги поднесоха.
— Сигурни ли сте, че е жив? — попита той. — Проверявали ли сте изобщо?
— Жив е, Министър.
Далтон се стресна на неочакваното обръщение, но веднага се окопити. Всеки път, когато го назоваваха с новата му титла, му трябваше част от секундата, за да разбере, че имат предвид него. Самото звучене на фразата „Далтон Камбел, Министър на културата“, го оставяше без дъх.
Тъмничарят поднесе напред факлата.
— Ей, там, Министър Камбел.
Далтон пристъпи към мъжете, които бяха толкова мръсни, че едва се различаваха на фона на мазно черния под. В центъра се стичаше мръсна вода. Там, откъдето влизаше в килията, се използваше за пиене — така, както си е. Там, където излизаше, се превръщаше в отходен канал. Стените, подът, мъжете — всичко гъмжеше от паразити. В далечния ъгъл на килията, оттатък вонящата вада, имаше малко решетъчно прозорче, твърде малко, за да се провре през него човек. То гледаше към улицата. Ако близки или познати на затворниците се вълнуваха дали роднините им ще оцелеят, можеха да идват до прозорчето и да им дават храна.