Тъй като ръцете и краката на всички обитатели на килията бяха оковани в дървени пранги и вериги, нямаше как да се сбият за храната. Всъщност не можеха да правят много повече от това просто да лежат на пода. Оковите не им позволяваха да вървят. Можеха само да подскачат на къси разстояния. Изправеха ли се достатъчно, можеха да вдигнат глава край прозорчето и да получат храната. Ако нямаше кой да ги храни, умираха.
Всички затворници бяха голи. Пламъкът от факлата освети мазни черни тела и Далтон успя да забележи, че сред мъжете има и кокалеста беззъба жена. Помисли си, че някои от лежащите по пода тела може и да са трупове. Изобщо не реагираха, ако някой от съкилийниците им стъпеше отгоре им.
— Изненадан съм, че е жив — каза Далтон на тъмничаря.
— Все още има своите верни последователи. Идват всеки ден и го хранят. След това той им говори през прозорчето. Те се настаняват там горе и го слушат, сякаш онова, което им казва, е нещо важно.
Далтон се изненада да чуе, че този човек все още има последователи. Това бе добре. При положение, че разполага с готов контингент от хора, щеше да е нужно по-малко време да се задвижи машината.
Единият тъмничар посочи с факлата.
— Ей там, Министър Камбел, оня е.
Андерианецът срита един мъж, легнал настрани. Главата се извърна към тях. Не бързо, не бавно, но настойчиво. Вместо безумния поглед, който Далтон очакваше да го посрещне, го стрелна изпълнен с омраза взор.
— Серин Райак?
— Именно — изръмжа мъжът. — Какво искаш?
Далтон клекна край него. Едва си пое дъх. Вонята бе непоносима.
— Току-що заех поста си на Министър на културата, господин Райак. Буквално днес. Първото действие, което предприех, бе да поправя несправедливостта, сторена спрямо вас.
Едва в този миг Далтон забеляза, че човекът е без едно око. На мястото на другото се виждаше зле заздравяла подута рана.
— Несправедливост. Светът е пълен с несправедливости. Магията е тук, за да вреди на хората. Магията ме затвори тук. Но аз не й се дадох. Не, сър, не й се дадох. Никога няма да се дам на злото на магията. С готовност жертвах окото си за моята кауза. Отне ми го една вещица. Ако очаквате от мен да се откажа от борбата си срещу злите поддръжници на магията, можете просто да ме оставите тук. Да ме оставите тук, чувате ли ме! Оставете ме! Няма да им се дам!
Далтон се дръпна леко назад, тъй като мъжът започна да се мята бясно на пода и да дърпа оковите си, които бе невъзможно да счупи — и с това би трябвало да е наясно дори човек, наполовина с акъла си. Той обаче продължи да ги опъва яростно, докато китките му плувнаха в прясна кръв.
— Няма да се откажа от борбата си срещу магията! Чувате ли ме? Няма да се предам на онези, които искат да управляват с магията нашите боготворящи Създателя души!
Далтон положи успокоителна ръка на мазното рамо на мъжа.
— Не сте ме разбрали, сър. Магията вреди неописуемо на нашата страна. Започнаха да измират хора от огън и удавяния. Други без никаква причина се хвърлят от високо.
— Вещици!
— Това се опасяваме.
— Вещици, които проклинат хората със зловещи заклинания! Ако вие, глупаци, се бяхте вслушали в думите ми, когато се опитвах да ви предупредя! Опитвах се да помогна! Опитвах се да отърва земята ни от тях!
— Точно затова съм тук, Серин. Вярвам ти. Имам нужда от помощта ти. Дойдох да те освободя и те моля да ни помогнеш.
Бялото в окото на мъжа изведнъж се изпълни с кръв.
— Слава на Създателя — прошепна той. — Най-сетне. Най-сетне съм призован да му служа.
ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА
РИЧАРД ОСТАНА ИЗУМЕН от гледката. Широката главна улица преливаше от народ. Почти всички носеха свещи. Образуваше се плътен поток от озарени от пламъците лица, който изпълваше центъра на Феърфийлд. Имаше хора, скупчени покрай пейките и дърветата, образуващи блещукащи островчета.
Мръкваше. Небето на запад, отвъд върховете на далечните планини, изникнали в пролуките между надвисналите облаци, бе тъмно виолетово, с розови оттенъци. Оловносивите облаци се бяха напластявали плътно един върху друг през целия следобед. В далечината от време на време се чуваше приглушен тътен. Въздухът миришеше на влага, но в същото време конските копита вдигаха прах, от който човек се задушаваше. Случваше се да капне по някоя капка дъжд — едра и тежка, обещаваща нещо повече.