Д’Харанските войници образуваха около Ричард, Калан и Ду Чайлу стоманен обръч. Огромните мъжаги напомняха на Ричард на кораб, носещ се в морето от лица. Войниците умело успяваха да си проправят път, без да оставят у околните впечатлението, че прилагат сила. Но всъщност никой не им обръщаше особено внимание. Явно всички бяха съсредоточени в посоката, в която вървяха, или пък бе твърде тъмно, за да различат групата войници, и ги вземаха за Андерианци.
Майсторите на острието на Бака Тау Мана се бяха изпарили някъде. Понякога го правеха. Ричард знаеше, че заемат стратегически позиции, за да са подготвени в случай на нужда. Ду Чайлу се прозя. Наближаваше краят на един дълъг ден път, след който най-сетне бяха пристигнали във Феърфийлд.
На Ричард не му се понрави особено гледката, която ги посрещна. Поведе хората си встрани от претъпканата от народ главна улица и се озоваха на малка, пуста уличка, недалеч от централния площад. В сгъстяващия се мрак скочи от коня си. Искаше да огледа по-отблизо, но не желаеше да се появява в тълпата с всичките си войници. Колкото и добри да бяха защитниците му, нямаше да се окажат равностойни противници на десетките хиляди хора, запълващи улиците на града. Колония от дребнички мравки в крайна сметка можеше да пребори самотна буболечка, многократно по-голяма от тях.
Ричард остави по-голямата част от хората си да го чакат и да наглеждат конете, а той заедно с Калан и още шепа хора отидоха да видят какво става. Ду Чайлу не попита дали може да се присъедини към тях — просто тръгна. Джиаан, който бе огледал района за свое успокоение и бе заключил, че опасност няма, също ги придружи. В сенките на двуетажните сгради от двете страни на улицата, която водеше към площада, имаха възможност да наблюдават незабелязани.
На видно място на площада се издигаше зидана платформа с нисък каменен парапет отпред. Оттам се правеха публичните изявления. Преди да тръгнат на обиколката си из Андерия, Ричард се бе качил на платформата, за да говори пред заинтригуваното множество, което го изслуша с внимание. Двамата с Калан бяха решили след привършването на обиколката си из Андерия да се обърнат още веднъж към гражданството на Феърфийлд, след което незабавно да се върнат в библиотеката на имението, за да продължат с преглеждането на книгите на Джоузеф Андер. С последното се надяваха да намерят начин за изгонването на Хармониите. Но преди това Ричард искаше още веднъж да предаде положителната си енергия в сърцата на хората.
През последните няколко дни Хармониите бяха започнали да причиняват все по-големи вреди. Като че ли бяха навсякъде. Ричард и Калан бяха успели да спасят живота на няколко от хората си, попречвайки им в последния миг да се отзоват на призивите на смъртта, мамеща ги да скочат в огъня или да се потопят във водата. Но не можеха да помогнат на всички. Напоследък почти не бяха спали.
Насъбралото се множество започна да реди напевно:
— Не искаме война. Не искаме война. Не искаме война.
Звукът бе плътен, глух и натрапчив, сякаш злокобният тътен на далечна гръмотевица.
Ричард се зарадва на чувствата на хората, те изразяваха желание, което той прегръщаше с цялото си сърце. Но го смущаваше фактът, че в очите им, както и в тона на напева им долавя омраза. Напевното повтаряне на фразата продължи още известно време — сякаш гръмотевица, настъпваща откъм полята, която набираше сила и бумтеше все по-могъщо.
Един мъж близо до платформата вдигна на раменете си малкото си момиченце, за да го видят околните.
— Тя иска да ви каже нещо! Дайте й възможност да говори! Моля ви, чуйте какво ще ви каже детето ми!
Тълпата му отвърна с окуражителни възгласи. Момиченцето, не повече от десет-дванадесетгодишно, се изкачи по страничните стълби и с решителен вид прекоси платформата, заставайки край парапета. Тълпата притихна, готова да слуша.
— Моля те, скъпи Създателю, чуй нашите молитви. Не позволявай на Господаря Рал да започне война — поде тя с наивен детски ентусиазъм. Погледна към баща си.
Той й кимна и тя продължи:
— Не искаме тази негова война. Моля те, скъпи Създателю, накарай Господаря Рал да даде шанс на мира.
Ричард почувства как в сърцето му се врязва ледена стрела. Нещо го подтикваше да се втурне към детето и да му обясни, да му каже хиляди неща. Но знаеше, че ще остане неразбран. Ръката на Калан на гърба му не го успокои особено.
Друго момиченце, може би година-две по-малко, изкачи стълбите и застана до първото.