— Тъй вярно, Господарю Рал. Хората ни ще бъдат готови на сутринта, заедно с вас.
Мнението на Калан, че в имението най-вероятно няма нищо ценно, бе притеснително. Ричард се бе ориентирал в общи линии с какво разполага библиотеката. Макар да не помнеше в детайли всичко, бе се запознал със съдържанието на книгите достатъчно добре, за да прецени, че ще им е доста трудно да стигнат до някакъв отговор. Така или иначе, нямаше какво друго да предприемат.
— Преди да се оттегля — капитанът извади от джоба си някакъв лист, — си помислих, че трябва да знаете, че има цял куп хора, които биха искали да се срещнат с вас, когато имате време, Господарю Рал. Предимно търговци, дошли с различни питания.
— Благодаря, капитане. В момента нямам време.
— Разбирам, Господарю Рал, позволих си да им кажа това от ваше име. — Той хвърли поглед на бележките си.
— Има и една жена. — Капитанът напрегна очи на слабата светлина. — Франка Гоуенлок. Каза, че било извънредно спешно, но не уточни за какво става въпрос. Чака почти цял ден. Накрая си тръгна, но ще се върне утре.
— Ако наистина е толкова важно, ще дойде пак и тогава може би ще успея да говоря с нея.
Ричард хвърли поглед на Ду Чайлу, за да види как се чувства. Грижите на Калан явно я успокояваха.
Изведнъж зад него нещо изтрополи. Капитанът отскочи назад с вик, сякаш докоснат от магия. Пламъкът на свещта се замята бясно под напора на внезапно нахлулия вятър, но не угасна.
Ричард се извърна по посока на шума. Свещта подскочи към ръба на масичката.
В следващия миг отгоре й се настани огромен гарван.
Ричард отскочи назад в изненада, в същия миг измъквайки меча си. За пореден път му се прииска да бе Мечът на истината с прилежащата към него магия. Калан и Ду Чайлу скочиха на крака.
В огромния клюн на птицата имаше нещо черно. При цялата суматоха — вятърът, почти прекатурената свещ, трептящият пламък, тресящата се масичка, Ричард не разпозна веднага предмета.
Птицата го остави на масата.
Мастилено черният гарван с пера, непрогледни като самата нощ, изглеждаше на края на силите си. Така както лежеше на масата с разперени криле, Ричард прецени, че сигурно е ранен.
Нямаше представа дали същество, обладано от Хармониите, може да бъде ранено. Спомни си, че кокошката, дето не бе кокошка, кървеше. Различи петно кръв на масата.
Всеки път, когато онова кокоше същество, обладано от Хармониите, биваше наоколо, косъмчетата на тила на Ричард настръхваха. А сега, в компанията на предполагаемия гарван, дето не е гарван, не усещаше нищо подобно.
Птицата килна глава на една страна и погледна Ричард в очите. Това бе най-решителният поглед, който бе получавал някога. Клюнът потупа предмета, оставен на масата.
Капитан Мейферт се стрелна напред с вдигнат във въздуха меч. В същото време Ричард разпери ръце и изкрещя едно неистово „Не!“.
Гарванът се изтърколи на земята миг преди острието на меча да го достигне и се шмугна между краката на офицера. В следващия миг разпери криле и отлетя.
— Съжалявам — промълви капитанът. — Помислих, че. Помислих, че ви напада с магия, Господарю Рал. Реших, че е някакво черно магическо същество, дошло да ви стори зло.
Ричард въздъхна дълбоко и махна с ръка, за да успокои мъжа. Та той само се опитваше да го защити.
— Не беше зъл дух — тихо промълви Ду Чайлу, приближавайки се заедно с Калан.
Ричард отново седна на масичката.
— Да, наистина.
Двете жени застанаха зад него и се взряха в предмета.
— Каква поличба ти донесе пратеникът на духовете? — попита духовната майка на Бака Тау Мана.
— Не мисля, че посланието е от света на духовете — отвърна Ричард.
Взе малкия плосък предмет. На слабата светлина изведнъж разбра какво е. Не можеше да повярва на очите си.
Беше съвсем същият, какъвто носеше Сестра Вирна. Беше я виждал да го използва безброй пъти.
— Това е дневник на пътуване.
Отгърна корицата.
— Сигурно е на високо Д’Харански — изкоментира Калан странните знаци.
— Добри духове — прошепна Ричард, след като прочете написаното на първата страница.
— Какво? — — не се стърпя Калан. — Какво е? Какво означава?
— Фуер Берглендурч. Права си. На високо Д’Харански е.
— Знаеш ли какво означава?
— „Планината“ — Ричард се извърна и я погледна на трепкащата светлина. — Това е прякорът на Джоузеф Андер. Книгата е неговият дневник на пътуване. Другата, която е унищожена, двойникът на този дневник, се нарича „Двойникът на планината“.
ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ДАЛТОН, застанал край осмоъгълната маса от рядък черен орех в музейната стая на Кабинета за културно приятелство, се усмихна. По стените около него бяха окачени предмети, принадлежали на някогашни Директори: одежди, дребни вещи и оръдия на труда им, като например писалки и изящно гравирани попивки. Имаше и книжа. Далтон преглеждаше някои от по-новите рапорти, които самият той бе изискал от Директорите.