Каквито и смесени чувства да изпитваха Директорите, ги пазеха за себе си. Публично демонстрираха всеотдайност към новия Суверен. Бе им дадено да разберат, че съществуването им в този момент зависи не само от верността им към него, но и от степента на ентусиазма в отдадеността им.
Докато четеше, Далтон с раздразнение долавяше викове, долитащи през отворения прозорец, гледащ към градския площад. Сякаш идваха от разгневена тълпа. Съдейки по бурните окуражителни възгласи, можеше да предполага, че някой произнася прочувствено слово срещу Майката Изповедник и Господаря Рал.
Като следваха примера на изтъкнати личности като Директорите, обикновените хора бяха започнали да изливат на висок глас заучените фрази, с които бяха надъхани. Макар Далтон да го очакваше, не можеше да спре да се удивява на факта, че за да се превърне едно нещо в общоприета истина, е достатъчно да бъде повторено достатъчно пъти през устата на достатъчно хора. И не само това — скоро тази „истина“ напълно загубваше първоизточника си и обикновените хора започваха да вярват, че сами са стигнали до нея — сякаш ограничените им мозъци бяха способни на каквато и да е самостоятелност.
Далтон изсумтя презрително. Те бяха пълни нещастници и си заслужаваха съдбата. И вече принадлежаха на Императорския орден. Или поне съвсем скоро щяха да му принадлежат.
Погледна през прозореца и видя голяма група хора да си проправя път към градския площад. Пороят от предишната нощ се бе стопил в лек дъждец и хората отново започваха да излизат на улиците. Въпреки обилния, продължил цяла нощ валеж двете черни петна, обозначаващи местата, където бяха изгорели момичето и мъжът, не бяха заличени.
Тълпата, разбира се, обвиняваше за трагедията магията на Господаря Рал и изливаше яда и омразата си върху него. Далтон бе инструктирал хората си да отправят колкото се може по-тежки обвинения към този човек, знаейки, че сериозността им ще натежи повече от липсата на доказателства, камо ли пък от истината.
Какво точно се бе случило, Далтон нямаше представа. Знаеше, че в никакъв случай не е било инцидент. Каквото и да е било, бе потресаващо нещастие. Но ако така или иначе е било писано да се случи някакво нещастие, то не би могло да избере по-подходящо време. Инцидентът бе подсилил по възможно най-добрия начин речта на Директор Превот.
Далтон се запита дали огньовете нямат някаква връзка с онова, което му каза Франка за отслабването на магията. Не му бе ясно каква точно връзка, но и не мислеше, че тя му е казала всичко. Изобщо напоследък тя се държеше доста странно. На вратата се почука и той вдигна глава. Беше Роули, който застана на прага с поклон.
— Какво има?
— Министър — започна Роули, — жената, жената, която изпраща император Джаганг, е тук.
— Къде?
— В салона. Пие чай.
Далтон намести ножницата на хълбока си. Това не бе жена, с която можеше да се отнасяш непочтително. За нея се говореше, че притежава повече сила от която и да е жена от подобен род. Повече сила дори от Франка. Джаганг го бе уверил обаче, че за разлика от Франка, тази жена все още владее напълно силата си.
— Заведи я в имението. Настани я в една от най-хубавите стаи. Ако има някакви — Далтон си спомни за таланта на Франка да подслушва. — Ако има оплаквания, погрижи се да решиш проблема така, че да остане доволна. Тя е гост от изключителна важност и следва да се отнасяш с нея именно така.
Роули се поклони.
— Да, Министър.
Далтон забеляза, че Роули се усмихва под мустак. Той също знаеше защо е тук тази жена. И я очакваше с нетърпение.
Далтон просто искаше да приключи с това. Щеше да изисква вниманието му. Трябваше да изчакат и да подберат подходящия момент. Не биваше да насилват нещата, иначе всичко можеше да пропадне. Ако се справеха добре обаче, резултатите щяха да са удивителни. Джаганг щеше да им бъде повече от благодарен.
— Оценявам щедростта ви.
Далтон вдигна глава при звука на женски глас. Тя стоеше на прага. Роули се отстрани от пътя й.
Изглеждаше на средна възраст, с прошарена черна коса. Старомодната й тъмносиня рокля тръгваше високо от врата, покриваше цялото й — доста набито тяло и стигаше чак до петите.
Присъствието й бе озарено от усмивка, която едва докосваше устните й, но бе достатъчно забележима в кафявите й очи. Бе най-превзетата и изкуствена усмивка, която Далтон някога бе виждал. Усмивка, която демонстративно излъчва надмощие. Заради бръчките в краищата на устата и лицето й самодоволното изражение изглеждаше като залепено за лицето й.