През долната й устна минаваше златна халка.
— А вие сте? — попита той.
— Сестра Пентеа. Тук съм, за да разгърна талантите си в служба на Негово Сиятелство император Джаганг.
Гладкият поток на думите й потъваше в море от лед. Далтон сведе глава.
— Министър на културата Далтон Камбел. Благодаря, че дойдохте, Сестра Пентеа. Високо ценим жеста ви да ни удостоите с уникалната си помощ.
Всъщност тя бе изпратена да разгърне талантите си в служба на Далтон Камбел, но той реши, че няма да е целесъобразно да го подчертава още сега. Нямаше защо да й напомня, че през долната й устна минава халка. Това бе видно и за двама им.
Чул викове, Далтон отново извърна глава към площада. В първия момент си помисли, че родителите или близките на пострадалите в снощната трагедия са се върнали на мястото. Всъщност там през цялата сутрин се бяха изливали хора, които оставяха цветя и други дарове, докато пространството около двете черни петна заприлича на гротескно бунище от цветя. Мрачният ден от време на време бе разкъсван от сърцераздирателни писъци.
Сестра Пентеа премина направо към деловата част:
— Искам да видя избраните за работата.
Далтон махна с ръка.
— Единият от тях ще е това момче, Роули.
Без да каже нещо или да го предупреди, жената долепи длан до челото му, пръстите й потънаха в червената му коса, вкопчвайки се в главата му, сякаш възнамеряваше да я откъсне като зряла круша. Очите на Роули се обърнаха в орбитите си, цялото му тяло затрепери. Сестрата занарежда някакви думи, които не говореха нищо на Далтон. Всяка от тях сякаш се вграждаше в Роули още с произнасянето й. Когато жената натъртваше на определени звуци, ръцете на Роули подскачаха във въздуха. Докато произнасяше последната фраза, повишавайки тон, тя го удари рязко по главата. Роули се строполи с тих вик, сякаш костите му изведнъж се бяха размекнали.
Той остана за известно време на пода, разтърсвайки глава. Усмивката на лицето му показа на Далтон, че е добре. Изправи се и изтупа кафявия си панталон. Не изглеждаше по-различно от обикновено въпреки добавените смъртоносни качества.
— Другите? — попита жената.
Далтон махна с ръка.
— Роули ще ви заведе при тях.
Тя леко се поклони.
— В такъв случай приятен ден, Министър. Незабавно ще се заема. Освен това императорът искаше да изразя пред вас задоволството му от факта, че е могъл да ви бъде от помощ. Дали със сила или с магия, Майката Изповедник е обречена.
Тя се завъртя на пети и излезе от кабинета с Роули по петите. Далтон не можеше да каже, че изпитва съжаление, задето го оставя сам.
Преди да е успял да се съсредоточи върху съобщенията си, отново чу възгласите на тълпата. Гледката, която го посрещна, щом вдигна глава към прозореца, бе неочаквана. Влачеха някого към площада. Вече насъбралото се множество се разделяше на две, за да стори път, посрещайки с радостни възгласи новопристигащите, някои от които носеха парчета от дървени щайги, клони и стиски слама.
Далтон се приближи до прозореца и се облегна с две ръце на рамката, за да надзърне долу. Беше Серин Райак начело на няколкостотин свои последователи, всички облечени в бели роби.
Когато видя кого влачат на площада и кой надава крясъците, Далтон ахна с глас.
С препускащо от ужас сърце той гледаше през прозореца и се чудеше какво да направи. Разполагаше със стражи, истинска охрана, а не Андериански войници. Но бяха само двадесетина души. Осъзна, че идеята е нелепа. Колкото и да бяха въоръжени, неговите хора нямаха никакъв шанс срещу хилядите на площада. Далтон не бе глупав да се изправя срещу побесняла тълпа, жадна за насилие. Така само щеше да обърне гнева им срещу себе си.
Независимо от чувствата си, не можеше да се изправи срещу побеснялата тълпа. Не и в този случай.
Сред множеството долу забеляза тъмна униформа: Стейн.
Обзе го леден ужас, когато осъзна защо е там този човек и какво иска.
Далтон се дръпна от прозореца. На самия него насилието не му бе чуждо, но това, което ставаше пред очите му, си бе чиста жестокост.
Най-сетне успя да излезе в коридора, изведнъж изпълнил се с екота на стъпките му, слезе по стълбите и се затича през салона. Не знаеше какво да прави, но ако имаше нещо.
Стигна до фоайето зад резбованите каменни колони на входа на сградата, на площадката над каскадата от стълби. Спря се в сянката, за да прецени ситуацията.
Отвън пред стълбите имаше стражи, които избиваха на хората всякакви мисли относно влизане в Кабинета за културно приятелство. Жестът бе по-скоро символичен. Толкова много хора с лекота щяха да преодолеят преградата от няколко стражи. Далтон не дръзваше да докара тълпата в толкова мрачно настроение, че да възбуди гнева й срещу себе си. Една жена, стиснала за ръчичката малко момченце, си проправи път напред през тълпата.