Далтон стоеше вцепенен, гледаше, едва тогава осъзнал, че ръцете стискат главата му и че той също крещи.
Тълпата настъпи напред, жадна за миризмата на изгоряла плът, жадна да види гледката на изпепеленото вещерско тяло. Всички бях подивели от въодушевление, в очите им блестеше безумие. Докато задните редици напираха, предните биваха притиснати толкова близо до огъня, че веждите и косите на хората се опърлиха, но това също им доставяше удоволствие заедно с писъците на вещицата.
Встрани на земята гарванът продължаваше да кълве диво окото на ослепения, почти забравен Серин Райак. Той размахваше ръце, незрящ, опитвайки се да прогони отмъстителната птица. Огромният клюн успяваше да избегне ударите и продължаваше да откъсва парчета плът от лицето му.
Тълпата отново се зае да замерва птицата с каквото намери, докато накрая животното явно загуби сили.
Без да разбира защо, хлипащ, Далтон се улови, че подвиква окуражително към гарвана — вероятно разбрал, че той също ще умре.
И тъкмо когато по всичко личеше, че краят на обезумялата птица е близо, на площада връхлетя кон без ездач.
Блокиран от насъбралото се множество, конят отстъпи и започна да раздава ритници, накъдето свари. Въртеше се и риташе бясно, чупеше кости, разбиваше глави. Хората отскачаха назад, докато кадифеното туловище на животното, свило уши назад, цвилещо от ярост, си пробиваше път напред. Ужасени хора се опитваха да му сторят път, но не успяваха, притискани от другите зад тях.
Конят, явно подивял от гняв, поваляше всеки, изпречил се на пътя му към центъра на площада. Далтон никога не бе виждал кон да тича към огън.
Щом конят стигна до центъра на мелето, гарванът с последен отчаян опит размаха огромните си черни криле и скочи на гърба му. Когато конят се извъртя назад, за миг Далтон си помисли, че на гърба му са се появили два гарвана, но веднага след това си даде сметка, че просто задницата на животното е украсена с черно петно.
С гарвана, вкопчен в гривата, конят направи последен пробив назад и изведнъж се впусна в див бяг. Който успя да отскочи встрани, го направи. Останалите бяха премазани от обезумелия звяр.
Писъците на Франка най-сетне замлъкнаха. Далтон, сам на стълбите, отдаде мълчалив поздрав към красивото животно и отмъстителния гарван, които се носеха като вятър далеч от центъра на града.
ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
БЕАТА ОГЛЕДА ПОЛЕТАТА на слабата утринна светлина. Радваше я мисълта, че слънцето скоро ще изгрее. Дъждът от последните няколко дена й се бе сторил изтощителен. По небето бяха останали само няколко тъмно виолетови облака, подобно детски драсканици с пръчка, които набраздяваха златистия хоризонт на изток. От каменната платформа на Домини дирч, под огромното покривало на небето, тя можеше да стои и да наблюдава, както й се струваше, цяла вечност безкрайните полета на Дивото.
Увери се, че Естел Ръфин е била права да я извика. В далечината приближаваше ездач. Препускаше по сухата ивица точно срещу тях. Все още бе на доста голямо разстояние, но по начина, по който пришпорваше коня си, явно нямаше намерение да спира. Беата го изчака да се приближи още малко, след което сви ръцете си на фуния пред устата и извика:
— Спри! Спри на място!
Той продължи напред. Вероятно бе твърде далеч, за да може да я чуе. Полетата понякога мамеха. Имаше случаи, когато ти се струва, че ездачът ще пристигне всеки момент, а той все не идва и не идва.
— Какво да правим? — попита Естел, която никога не бе виждала ездач да се приближава толкова бързо, при това с явното нежелание да спре.
Беата най-сетне бе свикнала с факта, че Андерианците от взвода й я питаха за всичко. Не само се бе приспособила към новото си положение на водач, но и започваше да й харесва.
Каква ирония. Бертранд Чанбоор бе човекът, въвел законите, според които Беата можеше да се запише в Андерианската армия и да командва Андерианци, и пак Бертранд Чанбоор я бе принудил да се възползва от тези закони. Тя го мразеше и в същото време не можеше да отрече, че той е нейният благодетел. Сега, когато бе станал Суверен, тя се опитваше, както й диктуваше дългът, независимо колко й бе трудно, да изпитва към него единствено обич.
Предната нощ на поста й се бе появил капитан Толберт с група Д’Харански войници. Те обикаляха границата от пост на пост, за да събират гласовете на взводовете, охраняващи всеки Домини дирч. Вече си бяха говорили за това и макар Беата да не бе видяла гласовете на другите, знаеше, че целият й взвод е гласувал с кръстче.
Беата изпитваше непреодолимо силното усещане, че Господарят Рал, който бе срещнала лично и който бе разговарял с нея, е добър човек. Майката Изповедник също изглеждаше доста по-мила, отколкото си я бе представяла. И въпреки това Беата и нейният взвод бяха горди да са в редовете на Андерианската армия, най-добрата армия на света, както им казваше капитан Толберт, армия, непобедена нито веднъж от създаването на страната им, непобедима и сега.