— Да, благодаря. Нисел, какво им е на Зед и Ан?
Усмивката на Нисел се изпари, погледът й отскочи към завесата, отделяща задната стаичка.
— Не съм съвсем сигурна.
— Е, поне какво им причинява болката? — попита Ричард щом Калан му преведе. — В какво се изразява болестта им? Треска? Корем? Глава? Какво? — Той разпери ръце: — Да не би главите да са се отделили от раменете им?
Докато Калан й превеждаше въпросите му, Нисел не отделяше поглед от него. Странната усмивка се върна на лицето й.
— Твоят нов съпруг е доста нетърпелив.
— Тревожи се за дядо си. Питае изключително топли чувства към него. И така, знаеш ли какво може да им е?
Нисел се извърна за малко да разбърка канчето. Старата лечителка си имаше своите странности, като например навика й да си мърмори нещо под мустак, докато работи, или пък да кара болния да балансира камъчета на стомаха си, за да разсейва вниманието му, докато тя зашива раната му. Но Калан се бе убедила, че жената притежава остър ум и в уменията си няма равна. Прегърбената старица разполагаше с опита на един дълъг живот и с огромно познание.
С едната си ръка Нисел загърна простичкия си шал и най-накрая се приведе над символа на Милостта, все още изрисуван в пръстта на пода. Протегна се и със сгърчения си пръст бавно проследи една от линиите, излизащи от центъра — линията на магията.
— Това, предполагам.
Калан и Ричард се спогледаха с тревога.
— Може би ще разберете доста по-бързо, ако просто влезете вътре и видите сами — намеси се Кара.
Ричард я изгледа гневно.
— Искахме да знаем какво да очакваме, ако нямаш нищо против.
Калан се поотпусна малко. Кара не би проявила неуважение към нещо толкова важно за тях, ако наистина смяташе, че нещата са сериозни. И все пак Кара не разбираше много от магията. И изобщо не си падаше по подобни работи.
Кара, както и жестоките Д’Харански войници, се страхуваха от магията. Всички те вечно щяха да повтарят с убеждение, че са стомана срещу стомана, докато техният Господар Рал трябва да е магия срещу магия. Това бе част от връзката на Д’Харанците с техния Господар — те защитават него, той тях. Сякаш вярваха, че тяхното задължение е да опазят тялото му, за да може той да пази душите им.
Парадоксът се състоеше в това, че уникалната връзка между една Морещица и нейният Господар Рал представлява симбиоза, вдъхваща сила на Агнела — изумителното средство за мъчения, което всяка Морещица носеше на китката си — и което е по-важно, че благодарение на древната си връзка с Господаря Рал, Морещиците можеха да завладеят магията на родения с дарбата. Преди Ричард да ги освободи, задължението на Морещиците бе не само да защитават своя Господар Рал, но да измъчват до смърт враговете му, притежаващи магия, и в същото време да измъкват от тях цялата информация, която носят.
С изключение на Изповедническата магия, не съществуваше друга, способна да устои на магията на една Морещица. Така както Морещиците се страхуваха от магията, така и всеки, притежаващ магия, имаше достатъчно основание да изпитва страх от Морещиците. Но от друга страна, хората винаги бяха казвали на Калан, че змиите се страхуват от нея повече, отколкото тя от тях.
Кара зае позиция с ръце на кръста. Ричард дръпна завесата встрани и я задържа пред Калан.
Стаята без прозорци, в която попаднаха, бе осветена от свещи. По прашасалия под бяха изрисувани магически фигури. Калан веднага разбра, че не са символи с практическа насоченост като този отвън. Тези тук бяха изрисувани с кръв.
Тя стисна Ричард за лакътя.
— Внимавай. Не стъпвай върху това. — Тя посочи с другата си ръка символите на пода. — Те примамват и впримчват непредпазливия.
Ричард кимна и продължи през лабиринта от магически фигури. Край далечната стена на сламеници лежаха Зед и Ан, допрели глава в глава. И двамата бяха завити чак до брадичките с груби вълнени одеяла.
— Зед — прошепна Ричард и се отпусна на коляно. — Буден ли си?
Калан коленичи край Ричард и го хвана за ръката. Двамата се отпуснаха назад на пети. Изведнъж Ан отвори очи и се огледа. Калан я стисна за ръката. Зед се намръщи, сякаш дори най-слабата светлина дразнеше очите му.
— Ето те и теб, Ричард, така. Трябва да поговорим.
— Какво става? Болни ли сте? Как можем да ви помогнем?
Чупливата бяла коса на Зед изглеждаше по-рошава от обикновено. На слабата светлина бръчките му не се виждаха ясно, но въпреки това в този момент изглеждаше много, много стар.
— Двамата с Ан просто сме малко изтощени, това е. Опитвахме се…
Той измъкна ръка изпод одеялото и направи знак към плетеницата от символи на пода. Червената униформа на Кара бе по-изпъната върху тялото й от собствената й кожа.