— А сега ме чуй добре, момчето ми. Нали ми каза, че си влизал в анклава на Първия магьосник?
Ричард кимна, без да прекъсва Зед.
— Спомняш си мястото, нали?
Ричард отново кимна.
— Така. Има един вход. И дълъг коридор между различни предмети.
— Да, помня го. Застлан е с червен килим. От двете страни са наредени бели мраморни колони, горе-долу на моя височина. В края.
Зед вдигна ръка да го спре.
— Точно така. Белите мраморни колони. Помниш ги, нали? Помниш ли нещата, поставени отгоре им?
— Някои. Не всички. Имаше скъпоценности, брошки, златни верижки, сребърен потир, фино резбовани ножове, купи, кутии. — Ричард млъкна, напрягайки мисълта си да си спомни повече. Щракна с пръсти. — Петата колона от ляво, върху нея имаше бутилка. Помня я, защото ми се видя много красива. Мастилено черна бутилка със златна филигранна запушалка.
На лицето на Зед се прокрадна лека усмивчица.
— Именно, момчето ми. Точно за тази бутилка става въпрос.
— И какво трябва да направя? Просто да я счупя с меча?
— Просто да я счупиш.
— Нищо магическо? Никакви заклинания? Не е нужно да я слагам на определено място по определен начин? Или да чакам луната да изгрее в определена фаза? Нито пък дадено време от деня? Не трябва първо да я обръщам нанякъде? Нищо магическо?
— Нищо магическо. Просто я счупваш с меча. Ако бях на твое място, първо внимателно бих я поставил на пода, само от притеснение да не би да не съм се прицелил добре и да я бутна, без да съм счупил стъклото и тя да се разбие сама в пода. Но говоря за себе си.
— Нека бъде на пода тогава. Ще я сложа на пода и ще я разсека с меча — Ричард започна да се надига. — Преди зората да е срещнала утрото, работата ще бъде свършена.
Зед го хвана за ръката и го дръпна на мястото му.
— Не, Ричард, не може да стане така.
Ричард се отпусна и въздъхна недоволно:
— Как не може да стане? — Ричард се надвеси леко над дядо си.
Зед си пое няколко пъти дълбоко въздух.
— Не можеш да пътуваш с онази твоя Плъзга.
— Но се налага — настоя Ричард. — Тя ще ни отведе там за по-малко от ден. Ако се движим по обикновения начин, ще отнеме знам ли, седмици.
Старият магьосник тъжно вдигна пръст пред лицето му.
— Плъзгата си служи с магия. Ако влезеш в нея, ще умреш, преди да си стигнал Ейдиндрил. Ще попаднеш в някое от мрачните пропадания на живачното същество, ще вдъхнеш магията му, която ще е започнала да се разрушава. Никой няма да открие тялото ти.
Ричард облиза устни. Прокара пръсти през косата си.
— Сигурен ли си? Не е ли възможно да стигна, преди магията да се е разрушила? Зед, важно е. Дори да има риск, трябва да го поема. Ще тръгна сам. Калан и Кара остават тук.
При мисълта да остави Ричард сам в Плъзгата и в същото време магията й да се разруши, Калан усети как я обзема паника. Представи си го удавен завинаги в магическото същество. Стисна го за ръката, готова да запротестира, но Зед я изпревари:
— Чуй ме, Ричард. Аз съм Пръв магьосник. И ти казвам: магията загива. Ако влезеш в тази Плъзга, ще умреш. Не може би. Със сигурност. Цялата магия се срива. Трябва да стигнеш в Ейдиндрил без помощта на магия.
Ричард стисна устни и кимна:
— Добре тогава. Щом се налага. Ще стане по-бавно.
Колко време ви е нужно с Ан?
Зед се усмихна.
— Твърде слаби сме, за да пътуваме, Ричард. Не се тревожи за нас. Само ще те забавяме по пътя, и то без да има смисъл. Ти сам можеш да се справиш. Щом счупиш бутилката, тези неща тук — той описа с ръка кръг над символите, изрисувани на пода — ще започнат да действат. А стане ли това, вече ще мога да направя нужното заклинание за противодействие.
Дотогава Магьосническата кула е уязвима. Паднат ли предпазните щитове около нея, отвътре могат да бъдат откраднати вещи с нечувана магия. А всяко откраднато нещо може да бъде използвано срещу нас.
— Имаш ли представа каква част от магията на Кулата ще се срине?
Зед объркано поклати глава.
— Подобно нещо досега не се е случвало. Не мога да предвидя точните последици, но съм убеден, че магията ще загине. Трябва да останеш в Кулата и да я защитаваш. Двамата с Ан ще тръгнем веднага щом свършим тази работа тук. Разчитаме на теб. Ще го направиш ли заради мен, момчето ми?
Ричард кимна с блеснали очи. Стисна дядо си за ръката.
— Разбира се. Можеш да разчиташ на мен.
— Обещай ми, Ричард. Обещай ми, че ще стигнеш до Кулата.
— Обещавам.
— Ако не го направиш — предупреди го Ан тихо, — оптимизмът на Зед, че се чувства добре, може да се окаже лъжлив.
Зед свъси чело.
— Прозвуча така, сякаш…
— Ако не казвам истината, наречи ме лъжкиня.