— Означава, че това е единственото предимство да работиш за Министъра на културата.
Морли, напрегнал вратните си жили под тежестта, се надвеси над котела, който влачеха по пода.
— Което пък иде да покаже, че трябва да се постараеш да проявяваш повече уважение към Андерианците. В противен случай ще загубиш и това предимство. Както и покрива над главата си и удоволствието от пълния корем.
Фич кимна. Не беше имал намерение да показва неуважение — това бе последното, което би си помислил. На Андерианците дължеше всичко, което имаше. Но все по-често се убеждаваше, че те са лесно обидчиви натури. Знаеше обаче, че към това водят вродената му безчувственост и невежество, затова предполагаше, че сам си е виновен.
Веднага щом котелът бе закачен на куката, Фич се огледа припряно. Прошепна на Морли, че тази вечер ще се отрежат до козирката. Морли отметна назад червената си Хакенска грива и изимитира пиянско, макар и тихичко хълцукане, след което отново потопи ръцете си в сапунената вода.
С усмивка на лице Фич се запъти навън за дърва. Скорошните мокри дъждове се бяха изместили на изток, оставяйки след себе си сладкото ухание на свеж, влажен въздух. Новият пролетен ден обещаваше да бъде топъл. В далечината тучните ливади с избуяла зелена пшеница блестяха на слънцето. Имаше дни, когато вееше южнякът, в които над ливадите се плъзваше ароматът на море. Днес обаче морският дъх отсъстваше, макар в небето да се рееха няколко чайки.
Всеки път, щом разтовареше поредния наръч дърва, Фич хвърляше по един поглед към пътя, за да види дали не идва каруцата на месаря. Нямаше я. Докато привърши с дъбовите цепеници, туниката му вече бе плувнала в пот. Успя да се размине само с една треска, макар и доста големичка, забита дълбоко в ципата между два пръста.
Докато събираше цепеници от купчината с ябълково дърво, долови ритмичното скърцане на приближаваща каруца. Докато смучеше нараненото място и безуспешно се мъчеше да докопа треската със зъби, той тайничко хвърляше по един поглед към сянката между огромните дъбове, ограждащи дългата входна алея към имението, и най-после мерна клатещата се походка на Брауни, крантата на месаря. Човекът, изпратен с товара, седеше от другата страна на капрата. От такова разстояние Фич не можеше да определи кой е.
Освен каруцата на месаря към огромното имение прииждаха още цял куп хора — от учени, привлечени от богатата Андерианска библиотека, през слуги, изпратени със съобщения или рапорти, до работници, натоварени на каруци със стока. Освен това течеше и непрекъснат поток добре облечени хора, дошли по друга работа.
Когато дойде да работи в кухнята, тя, както и цялото имение се сториха на Фич необятни и гъмжащи от хора. Плашеше го всичко и всеки, но знаеше, че това ще е новият му дом и че ще трябва да се приспособи към работата и условията, ако иска да има подслон и храна.
Майка му заръча да работи здраво и каза, че ако има късмет, подслонът и храната ще му са осигурени завинаги. Предупреди го да уважава по-висшестоящите, да изпълнява нарежданията им и дори правилата да му се струват сурови, винаги да ги спазва. Допълни още, че дори заповедите да му се струват непосилни, трябва да ги изпълнява без коментар и най-вече без да се оплаква.
Фич нямаше баща — или поне не го познаваше, макар от време на време около майка му да се навъртаха мъже, за които той си мислеше, че ще се оженят за нея. Тя живееше в стая, осигурена й от нейния работодател — търговец на име Ибсон. Намираше се в града, до къщата на господаря Ибсон, в една сграда, където живееха и другите му работници. Майка му работеше в кухнята, беше готвачка. Можеше да ти сготви всичко.
Въпреки това винаги й бе трудно да изхранва Фич и нямаше възможност да му обръща много внимание. Когато не беше на наказателно събиране, тя го взимаше със себе си на работа, за да може да го държи под око. В кухнята той обръщаше шишовете, разнасяше това-онова, миеше някои по-малки съдове, премиташе двора, а често трябваше и да изрива конюшните, където господарят Ибсон държеше някои от товарните си коне.
Майка му се държеше добре с Фич — поне когато го виждаше. Той знаеше, че тя го обича и е загрижена за бъдещето му. Че чувствата й към него не са като тези на мъжете, които понякога се отбиваха при нея. Те се отнасяха към Фич като към някакво досадно леке. Някои от тях, за да останат насаме с майка му в нейната стаичка, просто го изхвърляха навън за през нощта.
Бедната жена кършеше ръце, но бе прекалено срамежлива, за да каже на мъжете да не гонят сина й.
Когато това се случеше, той трябваше да спи или на прага към улицата, свит под стълбата, или пък у някои комшии, ако се съгласяха да го пуснат у тях. Понякога, когато валеше, нощният пазач на конюшните, който живееше в съседство, го пускаше да спи в конюшните. Фич обичаше конете, но едва издържаше мухите.