Ричард знаеше малко за силата, заложена в него по наследство. Бе приел плаща на властта единствено заради заплахата от страшна война. Оставен без съпротива, Императорският орден щеше да завладее света.
Като господар на Д’Хара Ричард бе освободил Морещиците от жестоката дисциплина на безжалостната им професия, давайки им право да избират дали да продължат да бъдат негови защитници. Той носеше на врата си два Агнела — в знак на уважение към две от Морещиците, пожертвали живота си за него.
Той бе обект на обожание и преклонение от страна на тези жени. Въпреки това с новия си Господар Рал те се държаха по начин, недопустим в отношенията им с предишния: шегуваха се с него. Дразнеха го. Рядко пропускаха случай да се заядат.
Предишният Господар Рал, бащата на Ричард, би заповядал да ги измъчват до смърт за подобни своеволия. Калан предполагаше, че чрез това си държание те напомняха на Ричард, че ги е освободил и че сега му служат по своя воля. Може би разбитото им детство бе оставило у тях особени представи за шегата и хумора. Това бяха неща, които сега, за пръв път в живота си, имаха възможност да изпитат.
Станеше ли въпрос за сигурността на Ричард — а по негова заповед и на Калан, — Морещиците се превръщаха в безжалостни машини. Дори смъртта не бе страшна за тях. Твърдяха, че най-ужасната съдба за тях е да умрат в леглото си — стари и беззъби. Ричард неведнъж им се бе заканвал, че ще направи така, че да ги застигне именно такава участ.
Отчасти от съчувствие към тези жени, към безжалостното им обучение от страна на предците му, той рядко ги укоряваше за поведението им и обикновено не обръщаше внимание на закачките им. Въздържаността му само ги насърчаваше.
Пламналото му лице, когато Кара обеща да му пази гърба и да го гледа отдалеч, издаде смущението му.
След миг обаче той успя да се овладее и я изгледа строго.
— Може изобщо да не дойдеш. И да си останеш в селото.
Калан знаеше, че това е изключено. Кара ги последва с пренебрежителен смях. За нея дадена заповед на Ричард не съществуваше, ако по някакъв начин се окажеше в разрез със запазването на сигурността му. Кара и посестримите й Морещици спазваха заповедите му единствено ако те самите ги сметнеха за важни, и то при положение, че не излагат Ричард на риск.
Не след дълго към тримата се присъедини група от шестима ловци, изникнали изведнъж от сенките и уличките около къщата на духовете. Макар всички да бяха мускулести и атлетични, дори най-снажните не бяха високи колкото Калан. А Ричард стърчеше с цяла глава над тях. Голите им гърди и крака бяха нацапани с кал — за по-добро прикритие. Всеки носеше през рамо лък, на хълбоците им висяха ножове и по няколко къси копия за хвърляне.
Калан знаеше, че колчаните им са пълни със стрели, чиито остриета са потопени в отрова „десет стъпки“. Това бяха хората на Чандален. Единствени те сред всички Кални бяха въоръжени постоянно с отровни стрели. Тези мъже не бяха обикновени ловци — те бяха защитници на своя народ.
Щом Калан лекичко ги перна по бузите, те й отвърнаха с усмивка — това бе обичайният поздрав между Калните, символ на уважение към силата на отсрещния човек. Тя им благодари, че са стояли на стража, после преведе думите си на Кара и Ричард.
— Ти знаеше ли, че ни пазят? — тихичко попита тя Ричард, щом поеха отново.
Той погледна през рамо.
— Видях само четирима. Трябва да призная, че съм изпуснал двама.
Нямаше начин да ги е видял. Те бяха изникнали от най-отдалечения ъгъл зад къщата на духовете. Калан не бе забелязала нито един. Тя потръпна. Тези ловци сякаш можеха да стават невидими. В тревистите полета бяха дори още по-добри. Мислено благодари на всички тези мъже, бдящи над безопасността им.
Кара им бе споменала, че Зед и Ан се намират в югоизточния край на селото, така че се придържаха към западния, движейки се на юг. Следвани от Морещицата и ловците, двамата заобиколиха почти изцяло откритото пространство в центъра на селото, криволичейки из уличките между кирпичените къщи, измазани с жълтеникава лепкава кал.
Хората им махаха за поздрав и им се усмихваха, или ги потупваха по гърбовете, или пък ги плясваха по традиционния начин. Между краката на възрастните се шмугваха деца, ритащи малките си кожени топки или гонещи се помежду си. От време на време пред заливащите се от смях малки ловци се разпръскваха ужасени кокошки.
Калан, увита плътно в наметалото си, мислеше как е възможно тези хлапета, облечени толкова леко, да не измръзват в студената утрин. Повечето бяха разгърдени, по-малките — направо голи.