От широкия му, изящно изработен двоен колан висеше посребрена ножница. Дръжката на красивото оръжие бе скрита под кафеникаво червена кожа. Фич искрено копнееше и той да носи някога такъв красив меч. Беше убеден, че момичетата си падат по мъже с мечове.
Преди Беата да е успяла да се извърне към Фич или пък да се скрие от погледа му, Далтон Камбел бързо я настигна и я грабна под мишница. Тя пребледня. Фич също усети как стомахът му се свива от внезапен ужас. Инстинктът му подсказваше, че това е знак за големи неприятности. Опасяваше се, че знае причината. Ако Министърът, докато е гледал към тях, е видял Фич да изписва думата в прахта…
Далтон Камбел се усмихна, успокоявайки я с нежни думи. С отпускането на нейните рамене се размина и буцата в корема на Фич. Той не можеше да чуе повечето от думите му, но успя да долови как Далтон Камбел й говори нещо за Министър Чанбоор, видя как накланя глава към стълбата в дъното на кухнята. Тя ококори очи. Бузите й пламнаха.
Изведнъж цяла засия.
Далтон Камбел на свой ред се усмихна и я покани с жест към стълбата, побутвайки я лекичко за ръката, макар тя явно да не се нуждаеше от насърчаване — изглеждаше сякаш се носи във въздуха. Докато изчезваше зад вратата към стълбите, не се обърна нито веднъж.
Майстор Дрюмонд изведнъж перна Фич по тила.
— Какво си се изпънал тука като статуя? Заемай се с ония загорели тигани!
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЗЕД СЕ СЪБУДИ при отварянето на външната врата. Поотвори едно око и надзърна през вдигнатата встрани завеса на тяхната стая.
Видя, че е Нисел, и се успокои. Прегърбената лечителка се затътри бавно през стаята.
— Тръгнаха — съобщи тя.
— Какво казва? — попита Ан, която също надзърташе с едно око.
— Сигурна ли си? — прошепна Зед на Нисел.
— Събраха си целия багаж. Взеха храна за из път. Някои от нашите жени им помогнаха да подредят припасите си. Аз им дадох билки за дребни неразположения. Ловци те ги дариха с мехове и оръжия. Сбогуваха се набързо с приятелите си, с онези, които бяха започнали да обичат. Накараха ме да обещая, че ще направя всичко възможно, за да сте добре. — Нисел се почеса по брадичката. — Нямаше какво толкова да обещавам, както ми се струва.
— И ти ги видя? — настоя Зед. — Сигурна ли си, че наистина са тръгнали?
Нисел се поизвърна и описа полукръг на североизток.
— Тръгнаха. И тримата. Видях с очите си, точно както ме помоли. Изпратих ги с всички останали до края на селото, но повечето от нас искаха да повървят и в полето, за да са с тях колкото се може повече, да изпратят своите нови сънародници. Накараха ме и аз да повървя още малко, макар че краката ми не са така бързи, както някога. Но все пак реших, че имам сили за една разходка, и ги последвах.
След като вече бяхме вървели доста, Ричард настоя да се връщаме, вместо да вървим под дъжда напразно. Настояваше най-вече да се връщам аз, за да мога да се грижа за вас двамата. Струва ми се, че просто бе нетърпелив да се насладят на пътуването си, а всички ние ги забавяхме. Те обаче бяха твърде мили, за да ни кажат такова нещо.
Ричард и Калан ме прегърнаха и ми пожелаха всичко хубаво. Жената в червената кожа не ме прегърна, но ми се поклони с глава в знак на уважение и Калан ми преведе думите й. Искаше да знам, че ще защитава Калан и Ричард. Добра жена е тази чужденка в червено, макар и да не е от народа на Калните. Пожелах им всичко хубаво.
Всички ние, които бяхме ги изпратили в полето, стояхме там под дъжда и им махахме, докато се изгубиха на североизток. Тогава Пилето ни помоли всички да сведем глави. Заедно, под ръководството на неговите думи, се помолихме на духовете на предците ни да се грижат за нашите нови сънародници и да ги пазят в това пътуване. След това той извика един сокол и го изпрати да ги следва известно време, като знак, че сърцата ни са с тях. Изчакахме, докато не можехме да следим с поглед и сокола, кръжащ над тримата. След това се върнахме в селото. — Килнала глава на една страна, Нисел повдигна вежда. — Това задоволява ли те по-пълно от думата ми, че са тръгнали?
Зед се покашля. Помисли си, че когато в селото не остане никой за лекуване, тази жена ще трябва да практикува сарказъм.
— Какво каза? — попита Ан.
— Че са тръгнали.
— Сигурна ли е? — настоя Ан.
Зед отметна одеялото си.
— Откъде да знам? Изприказва цял куп думи. Но вярвам, че са тръгнали.
Ан също отметна вълненото одеяло.
— Имах чувството, че ще се изпотя до смърт под това грапаво чудо.
Двамата бяха останали под завивките през цялото време, опасявайки се, че Ричард може да се върне с някой забравен въпрос или нова идея. Момчето често вършеше подобни неочаквани неща.