Докато чакаха, Ан се бе потила и ядосвала под дебелото одеяло. Зед си бе поспал.
Доволна, че Зед я бе помолил за помощ, Нисел им бе обещала да им каже, щом тримата тръгнат. Бе изтъкнала, че хората на възраст трябва да се поддържат и че единствената защита срещу младостта е хитростта. Зед не можеше да бъде по-съгласен. В очите на лечителката Ан забеляза едно пламъче, което я накара да смръщи чело с досада.
Зед отърси ръце от сламата и пооправи робата си. Болеше го гърбът. Най-накрая прегърна лечителката.
— Благодаря ти, Нисел, за всичко, което направи за нас. Дълбоко ценя жеста ти.
Тя се изкиска тихичко в рамото му:
— За теб бих направила всичко.
Докато се разделяха един от друг, тя го щипна по задника. Зед й намигна.
— Какво стана с онова парченце тава с мед, сладката ми?
Нисел пламна. Погледът на Ан отскачаше от единия към другия.
— Какво й каза?
— О, само че дълбоко ценя помощта й и помолих за нещо за ядене.
— Това са най-бодливите одеяла, които съм виждала — изръмжа Ан, без да престава да се чеше по ръцете. — Предай на Нисел и моите благодарности, но ако нямаш нищо против, ще пропусна щипването по задника.
— Ан прибавя и своите искрени благодарности. А тя е доста по-стара от мен.
В обществото на Калните възрастта придаваше тежест на думите.
Лицето на Нисел се сгърчи в усмивка, тя протегна ръка и щипна закачливо Зед по бузата.
— Ей, сега ще донеса и на двама ви чай и хляб от тава.
— Май доста си пада по теб — Ан приглади коси и проследи с поглед как Нисел се пъхва под завесата на прага.
— Че защо не?
Ан извърна очи и поотупа роклята си от сламата.
— Кога си научил езика на Калните? Не си споменавал пред Ричард и Калан, че го говориш.
— О, беше доста отдавна. Аз знам много неща. Не мога да ги споменавам всичките. Освен това съм на мнение, че винаги е по-добре да си запазиш малко неприкосновено пространство, в случай че някога ти се наложи да го използваш. Както стана сега. Всъщност не съм ги лъгал.
В заключение Ан каза гърлено:
— Макар да не е чиста лъжа, все пак си е измама.
Зед й се усмихна.
— Между другото, като говорим за измама, трябва да отбележа, че изпълнението ти бе брилянтно. Наистина страхотно убедително.
Това свари Ан неподготвена.
— Хм, ами, благодаря, Зед. Сигурно наистина съм била убедителна.
Той я потупа по рамото.
— Така си беше.
Усмивката й се превърна в подозрителна смръщена гримаса.
— Не се опитвай да ме омаеш с приказки, старче. Доста по-стара съм от теб и съм видяла всичко през живота си. — Тя му се закани с пръст: — Кристално ти е ясно, че съм ти сърдита!
Зед докосна с върховете на пръстите гърдите си.
— Сърдита? На мен? Че какво съм направил?
— Какво си направил ли? Нужно ли е да ти напомням думата Промъкник? — — Тя запристъпва в кръгче с вдигнати ръце, клюмнали китки и разперени пръсти, имитирайки зъл демон. — Леле, колко страховито. Промъкникът Душата на огъня идва. Леле, колко ужасяващо. Наистина да се вцепениш от страх.
Тя спря пред него.
— Какви мисли минават през изкуфялата ти глава!
Какво ти стана, та да измислиш подобна тъпа дума като Промъкник! Да не си се побъркал!
Зед се нацупи възмутено:
— Че какво й е на думата? Какво й е лошото за означаване на несъществуващо чудовище! Направо си е чудна.
— Чудна ли! Когато я спомена за пръв път, за малко да получа сърдечен удар. Реших, че сега Ричард със сигурност ще разбере, че си измисляме, и изведнъж ще избухне в смях. Само тая мисъл ми попречи самата аз да не се взривя от смях!
— Смях ли! Какво й е смешното на думата Промъкник! Думата си е прекрасна. Притежава всички елементи на страховито същество.
— Ти май наистина си се побъркал. Хващала съм десетгодишни момченца в лъжа, да говорят за несъществуващи чудовища, които ги преследвали. Те моментално, на мига, в който ги стиснех за ухото, измисляха къде по-добри имена от твоя Промъкник.
Знаеш ли какво ми струваше да остана сериозна? Ако проблемите ни не бяха толкова тежки, нямаше да мога да го постигна. Когато днес ти отново повтори тая дума, направо бях убедена, че заговорът ни е разкрит.
Зед скръсти ръце.
— Не забелязах да се смеят. И тримата си помислиха, че нещата са страшни. Дори ми се струва, че когато за пръв път казах името, краката на Ричард се разтрепериха.
Мърморейки си нещо, Ан се плясна по челото.
— Единствено късметът ни спаси. Би могъл да съсипеш всичко с подобна глупост. — Тя поклати глава. — Промъкник!
Зед предположи, че по всяка вероятност реакцията й се дължи на факта, че е обзета от отчаяние и страх, така че я остави да си поснове напред-назад из стаята. Накрая тя спря и го изгледа с несдържан гняв.