— Къде, в името на Създателя, си чувал подобно нелепо име за чудовище? Наистина, Промъкник — добави накрая едва чуто.
Зед се почеса по врата и се покашля.
— Ами ще ти кажа. Когато се ожених, бях още момче, донесох за подарък на новата си булка котенце. Тя толкова хареса мъничкото същество, не преставаше да се смее на реакциите и движенията му. Доставяше ми огромно удоволствие да гледам сълзите от щастие в очите на Ерилин, докато се заливаше от смях пред мъничката топка козина.
Попитах я как ще нарече котенцето и тя отвърна, че толкова й харесва да го гледа как непрекъснато щъка насам-натам и се промъква навсякъде, скачайки от предмет на предмет, че ще го нарече Промъкник. Оттам дойде името. Винаги ми е харесвало заради спомена.
Ан извърна очи. Въздъхна, замислена над думите му. Понечи да каже нещо, но се отказа, и след като въздъхна още веднъж, го потупа утешително по рамото.
— Е, всъщност нищо не е станало — заключи тя. — Нищо лошо. — Наведе се и с един пръст повдигна одеялото. Докато го сгъваше, попита: — А бутилката? Онази, която каза на Ричард, че се намира в анклава на Първия магьосник в Кулата? Какво може да стане, когато я счупи?
— О, тая бутилка я купих от някакъв магазин по време на едно от пътуванията ми. Още щом я видях, бях запленен от майсторството, с което бе изработен този красив, изящен предмет. След дълги преговори успях да склоня търговеца да ми я продаде на изключително ниска цена.
Бутилката толкова ми харесваше, че когато се върнах, я поставих на оная колона. Това непрекъснато ми напомняше как, поради вродените си търговски умения, съм успял да се сдобия с нея на такава приемлива цена. На това място тя изглеждаше добре и ме караше да се гордея със себе си.
— Е, и това ако не е вирене на нос — скастри го Ан.
— Да, така си е. Скоро след това открих съвсем същата бутилка на половин цена. И то без пазарлъци. Запазих първата на мястото й, за да ми напомня да не се възгордявам само защото съм Пръв магьосник. Това е просто една стара бутилка. Нищо няма да стане, когато Ричард я счупи.
Ан се изкикоти и поклати глава.
— Ако я нямаше дарбата ти, направо ме е страх да си помисля какво би станало от теб.
— Това, от което се страхувам, е, че ще ни се наложи да разберем.
Зед вече усещаше, с отслабването на магията му, болки в кокалите, отслабване на мускулите. И нещата щяха да стават все по-зле.
Осъзнала тъжната истинност на думите му, Ан стана сериозна:
— Не разбирам. Това, което каза на Ричард, е вярно. Калан трябва да е неговата трета съпруга, за да извика Хармониите в този свят. Оказва се, че те са тук, макар това да е невъзможно.
Дори да се имат предвид неясните пътища, по които магията може да интерпретира предпоставките, за да осигури изпълнение на изискванията за задействане на дадено събитие, тя не може да бъде считана за повече от негова втора съпруга. Ето, имаме първата, онова момиче Надин, и после Калан. Едно и едно прави две. Калан не може да е повече от номер две.
Зед сви рамене.
— Знаем, че Хармониите са на свобода. Това е проблемът, на който трябва да търсим разрешение, а не на това как се е появил.
Ан бе принудена да се съгласи.
— Мислиш ли, че този твой внук ще направи както обеща и ще отиде направо в Кулата?
— Нали ми обеща.
Ан извърна поглед към него.
— Не забравяй, че говорим за Ричард.
Зед разпери ръце в безпомощен жест.
— Не виждам какво повече бихме могли да направим, за да сме сигурни, че той ще отиде в Кулата. Дадохме му цялата възможна мотивация, от благородна до егоистична, за да има основание да бърза с всички сили натам. Няма накъде да шава. Обяснихме му последствията, в случай че не направи онова, което му казахме, че трябва да направи. При това с ужасяваща яснота.
— Да — каза Ан, приглаждайки сгънатото одеяло. — Направихме всичко, освен да му кажем истината.
— Нали почти му казахме истината за това какво ще стане, ако не отиде в Кулата. Не го излъгахме, само дето истината е още по-страшна и тъжна, отколкото му я обрисувахме.
Познавам Ричард. Калан освобождава Хармониите, за да го спаси. Той ще се чувства задължен и решен на всяка цена да оправи нещата, за да помогне. Тук можеше само да ги влоши. Не можем да му позволим да си играе с огъня. Дадохме му онова, от което се нуждае най-много — начин да помогне.
Неговата единствена сигурност е Кулата. Хармониите не могат да го стигнат там, откъдето са извикани, а Мечът на истината е единствената магия, която вероятно все още действа. Ще се погрижим за това. Кой знае, ако не успеят да заловят Ричард, заплахата може пък сама да отшуми.