Планът й бе твърде безискусен, но той разбираше решеността й. Освобождаването на Сестрите на светлината бе важно, и то не само защото те бяха обругавани пленнички. Ако Хармониите можеха да бъдат прогонени, Джаганг щеше отново да властва над тези жени, а следователно и над силата им.
— Ан, страхът може да бъде силен господар. Ако някои от Сестрите не ти вярват, че могат да избягат, не можеш да им позволиш да останат заплаха, макар и неволна, за нашата кауза.
Ан го погледна с крайчеца на окото си.
— Разбирам.
Той искаше от нея или да ги освободи, или да ги убие.
— Зед — с тихо съчувствие промълви тя. — Не обичам да го казвам, но ако онова, което Калан е сторила…
— Знам.
С извикването на Хармониите Калан бе призовала тяхната помощ за спасяването на Ричард. Това си имаше цена.
В замяна на това, че Ричард бе останал в света на живите, докато се възстанови, тя неволно бе предоставила на Хармониите нещото, от което се нуждаеха, за да останат и те в този свят.
Една душа. Душата на Ричард.
Но той щеше да е на сигурно място в Кулата. Мястото, откъдето те бяха извикани, бе сигурен храм за обречения.
Зед поднесе половината от хляба си към устните на Нисел. Тя се усмихна и отхапа голяма хапка. На свой ред му подаде от своя хляб, като преди това докосна хапката до носа му. Глупостта на възрастната лечителка, оцапала носа му с мед като закачливо малко момиченце, го накара да се изкикоти.
Накрая Ан попита:
— И какво стана с онова коте, Промъкник?
Зед смръщи чело, напрягайки мисълта си да си спомни.
— Честно да ти кажа, не помня. Оттогава насам се случиха толкова неща. Войната с Д’Хара, водена от другия дядо на Ричард, Панис Рал, тъкмо започваше. Тепърва предстоеше да бъда избран за Пръв магьосник. Ерилин беше бременна с дъщеря ни. Предполагам, че при толкова много събития просто сме изгубили следите на котето. В Кулата е пълно с мишки. То вероятно е решило, че е къде-къде по-забавно да се промъква сред тях, вместо сред някакви си двама заети хора.
Зед преглътна болезнения спомен.
— След като се преселих в Западната земя и се роди Ричард, винаги държах при себе си котка — като спомен за Ерилин и дома ни.
Ан се усмихна с нежно, искрено съчувствие.
— Надявам се не си се изкушавал да назовеш някоя от тях Промъкник, давайки по този начин възможност на Ричард внезапно да си спомни, че е чувал това име.
— Не — прошепна Зед. — Никога.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— ФЕЧ! — ПРОВИКНА СЕ МАЙСТОР ДРЮМОНД. Фич стисна устни и положи всички усилия, макар да знаеше, че е безполезно, да не се изчервява. Усмихна се учтиво и се промъкна покрай хихикащите жени.
— Да, сър?
Майстор Дрюмонд махна с ръка към дъното на кухнята.
— Донеси още ябълкови цепеници.
Фич се поклони с едно „да, сър“ и се насочи към вратата. Макар кухнята да бе изпълнена с прекрасни аромати — от цвърчащо масло, лук и подправки до неустоимото ухание на печени меса, той се радваше на възможността да се откъсне за малко от загорелите котли. Пръстите го боляха от търкане и стъргане. Беше доволен още и че майстор Дрюмонд не го прати за дъбови цепеници. Радваше се, че е направил поне едно нещо както трябва и е уцелил точното количество дъб.
Докато се наслаждаваше на слънчевата светлина, обливаща отсечката до купчината ябълкови цепеници, се питаше защо ли Министърът пожела да види Беата. Тя очевидно не бе недоволна от този факт. Всички жени, на които се отваряше шанс да се видят с него, изглеждаха абсолютно зашеметени.
Фич не намираше в този мъж нищо особено. В крайна сметка косата му вече бе започнала да посребрява. Беше стар. Фич не можеше да си представи, че един ден ще остарее толкова, че да побелее. При самата мисъл носът му се надигаше в отвращение.
С приближаването до купчината цепеници нещо привлече вниманието му. Вдигна ръка към челото си, засенчвайки очите си от слънцето, и се взря по-добре. Отначало си помисли, че е просто още някаква доставка, но скоро установи, че е Брауни, който все още стоеше впрегнат в каруцата на месаря.
Фич бе зает в кухнята и си мислеше, че Беата отдавна си е тръгнала. Навън водеха множество врати и той нямаше как да разбере кога точно си отива тя. Просто бе предположил, че вече си е тръгнала.
Сигурно бе минал час, откакто тя се качи нагоре по стълбите. Може би Министър Чанбоор е искал чрез нея да предаде някакво съобщение на месаря. Някаква специална поръчка за гостите. Да, наистина би трябвало да е приключил с нея отдавна.
Тогава защо каруцата е все още тук? Фич се наведе и взе една цепеница. Изумено поклати глава. Министър Чанбоорн сигурно й разказва нещо. Фич взе още една цепеница от купчината. Поради някаква причина всички жени обичаха Министърът да им разказва истории. Понякога, по време на вечери и празненства, се събираха около него на кикотещи се групички. Може би просто от учтивост — все пак нали беше важна клечка.