На третия етаж в западното крило се намираха семейните покои на Министъра. Дъщеря му, по-малка от Фич с може би две-три години и зла, както бе чувал да се говори, бе изпратена да учи в някаква академия. Беше я виждал само от разстояние, но смяташе, че мълвата за нея отговаря на истината. По-възрастните слуги понякога шепнешком си разказваха за някакъв Андериански страж, който бил хвърлен в тъмница заради дъщерята на Министъра — Марси или Марша, в зависимост от това кой разказваше историята. Войникът бил обвинен в нещо си. Фич бе чувал различни версии за престъплението му — от това, че просто си стоял на пост в един коридор, през това, че подслушвал дъщерята, до най-тежкото — че я бил изнасилил.
По стълбата отекнаха гласове. Фич замръзна с крак на горното стъпало, напрегнал слух, изпънал всеки мускул, неподвижен. Установи, че шумът идва от коридора на първия етаж под него. Някой се качваше.
За щастие съпругата на министъра, лейди Хилдемара Чанбоор, рядко слизаше в западното крило, където работеше Фич. Лейди Чанбоор бе Андерианка, пред която дори другите Андерианци трепереха. Имаше отвратителен характер и никога не бе доволна от никого и нищо. Веднъж бе уволнила група работници само защото я били погледнали, докато се разминавали с нея по коридора.
Осведомени бяха споделяли с Фич, че лицето на лейди Чанбоор напълно съответствало на характера й — било грозно. Нещастните работници, които вдигнали очи към нея, били изхвърлени от имението на секундата. Фич бе чувал, че са станали просяци.
Жените в кухнята говореха, че понякога лейди Чанбоор изчезвала от имението със седмици, тъй като на Министъра му писвало от това или онова поведение на жена му и я изгонвал. Други твърдяха, че в такива моменти заминавала на пиянски гуляи. Една стара прислужница пък шепнешком пусна мълвата, че от време на време госпожата отивала при любовник.
Фич стигна до най-горното стъпало. По коридорите на третия етаж нямаше жива душа. През прозорците, обрамчени с ефирна дантела, се процеждаше слънчева светлина, която обливаше грубото дървено дюшеме. Фич застана на площадката пред стълбата. Отпред и от двете му страни имаше по една врата, отзад бе стълбата. Огледа празните коридори вляво и вдясно, питайки се дали има достатъчно смелост да поеме по някой от тях.
Можеше да го спре всеки — от куриер до страж, и да поиска обяснение какво прави тук. Какво ще отвърне? Не искаше да става просяк.
Колкото не обичаше да работи, толкова обичаше да яде. Струваше му се, че е вечно гладен. Храната не бе като онази, която се сервираше на важните особи от имението или на гостите, но бе прилична и в достатъчно количество. А когато наоколо нямаше никой, той и приятелите му можеха да откраднат и по глътка вино или бира. Не, със сигурност не му се ставаше просяк.
Пристъпи внимателно към средата на площадката. Коляното му изведнъж се подкоси и той едва не извика от внезапна остра болка. Под босото му стъпало имаше карфица със спираловидно калпаче. Карфицата, с която Беата прикрепяше яката на роклята си.
Фич я взе. Не можеше да си отговори какво ли означава това, че я намира там. Можеше да я прибере и по-късно да й я върне, и тя вероятно щеше да му се зарадва. Но можеше и да не се зарадва. Може би е добре просто да я остави там, където си е, за да не се наложи после да дава обяснения на някого, особено на Беата, къде и как я е намерил. Може би тя ще поиска да знае какво е правил тук горе. Нея я поканиха, него не. Може да си помисли, че Фич я шпионира.
Тъкмо се навеждаше да остави карфицата на мястото й, когато долови движение — сенки — в светлината, излизаща изпод една от вратите пред него. Килна глава на една страна. Стори му се, че чу гласа на Беата, но не беше сигурен. Дочу приглушен смях.
Отново се огледа надясно и наляво. Не видя никого.
Нямаше да се налага да тръгва по коридорите. Просто щеше да прекоси площадката. Ако някой го попита, винаги може да каже, че само е искал да погледне през прозореца, за да види красивата гледка на полята от третия етаж — да огледа житните нивя, обграждащи столицата Феърфийлд, гордостта на Андерия.
Това му се струваше уважителна причина. Можеше да му се скарат, със сигурност щяха да му се скарат, но нямаше да го изгонят от имението. Не и задето е гледал през прозореца. Със сигурност.
Сърцето му заби лудо. Коленете му се разтрепераха. Преди да е успял да се замисли дали рискът, който поема, е твърде глупав, вече пристъпваше на пръсти към тежката резбована врата. Дочу нещо като женски стенания. С тях се смесваше кикот и тежкото дишане на мъж.