Топката на вратата бе стъклена, запечатала в себе си стотици мънички балончета. Ключалка нямаше, следователно нямаше и дупка, откъдето да може да надзърне в стаята. Фич отпусна тежестта си на пръстите и лекичко се спусна надолу, докато се озова легнал по корем на пода.
Колкото повече се приближаваше до отвора под вратата, толкова по-ясно се чуваха звуците. Сякаш мъжът вътре правеше някакво усилие. Кикотът, който се намесваше от време на време, идваше от друг мъж. Фич долови и накъсаните, умолителни стонове на жена, сякаш не можеше да си поеме дъх. Беата, каза си той.
Прилепи дясната си буза до студения дъбов под. Приближи лице до широкия няколко милиместра отвор под вратата и видя, малко вляво от него, краката на стол, а точно пред тях, отпуснат на пода, един черен ботуш, обсипан със сребърни кабзи. Ботушът леко помръдна. След като бе само един, значи мъжът бе прехвърлил другия си крак през първия.
На Фич му се стори, че косата му настръхва. Той много добре си спомняше кой е притежателят на ботуша. Беше мъжът със странното наметало, с пръстените, с всичките онези оръжия. Мъжът, който бе удостоил Беата с дълъг поглед, докато минаваше покрай каруцата й.
Фич не можеше да види източника на шумовете. Тихо се превъртя на другата страна и надзърна с лявото око. Прилепи се до вратата и носът му опря в дървото.
Примигна веднъж невярващо, след това още веднъж от ужас.
На пода лежеше Беата. По гръб. Полата й бе вдигната високо около кръста. Между голите й, разтворени крака имаше мъж, чийто гръб беше гол. Правеше бързи и яростни движения срещу нея.
Фич скочи на крака, потресен от гледката. Отстъпи няколко крачки. Дишаше тежко, с широко отворени очи, от шокиращата гледка чак му прилоша. Ужасяваше го фактът, че е видял голите, разтворени крака на Беата. И Министърът между тях. Извърна се, готов да се спусне надолу по стълбите. В очите му пареха сълзи, устата му бе зейнала, опитваше се да си поеме въздух като риба, извадена от водата.
Чу стъпки. Някой се качваше нагоре. Закова се в средата на площадката, на три метра от вратата и на още толкова от стълбите. Не знаеше какво да стори. Стъпките шумоляха нагоре по стълбите. Открои два гласа. Огледа коридорите в двете посоки, като се опитваше да прецени дали някой от тях е подходящ за бягство, дали няма да се окажат задънени улици, в които да се окаже приклещен в капан. Дали е възможно да се сблъска със стражи, които да го хвърлят в тъмницата.
Тези, които се качваха по стълбите, спряха на площадката на долния етаж. Бяха две жени. Андерианки. Клюкарстваха за тазвечерното празненство. Кой ще присъства. Кой не е поканен. Кой е. Макар да говореха почти шепнешком, във възбуденото си състояние на неописуем ужас Фич долавяше всяка отделна дума. Сърцето му пулсираше в ушите, дишаше в застинала паника. Молеше се жените да не продължат нагоре към третия етаж. Двете започнаха да си разказват коя какво ще облече, за да привлече вниманието на Министър Чанбоор. Фич не можеше да повярва, че е свидетел на разговор за това колко ниско над зърната им ще минават деколтетата на роклите им. Ако не бе в подобна ситуация, в очакване всеки момент да го заловят на място, където не би трябвало да е, да гледа неща, които не би трябвало да знае, гледката сигурно би му се сторила ослепителна. Сега обаче можеше във всеки един миг да бъде изхвърлен на улицата или дори повече. Доста повече.
Първата жена явно бе по-смела от втората, която спомена, че възнамерява да бъде забелязана, но че не желае друго. Първата се изкиска и обяви, че тя пък иска повече от това да бъде забелязана от Министъра и че другата жена не би трябвало да се притеснява, тъй като съпрузите и на двете биха били доволни съпругите им да привлекат пълното внимание на Министъра.
Фич се извърна, за да не изпуска от поглед вратата на кабинета на Министъра. Една жена вече бе привлякла вниманието на високопоставения мъж. Беата.
Фич внимателно пристъпи наляво. Подът изскърца. Той замръзна, напрегнат, почувства сякаш ушите му се удължават от усилието. Двете жени долу се кикотеха, говорейки за съпрузите си. Фич отстъпи назад. По гърба му течаха струйки пот.
Двете, без да спират да говорят, тръгнаха по коридора долу. Той затаи дъх. Чу да се отваря врата. Прииска му се да изкрещи надолу да побързат и да отидат другаде да клюкарстват. Една от жените спомена името на съпруга на другата — Далтон.
Вратата зад тях се затвори. Фич въздъхна.
Точно пред него вратата на Министъра се отвори широко.
Огромният гост държеше Беата високо за ръката. Тя беше с гръб към Фич, докато я изхвърляха от стаята. Мъжът я дърпаше така, сякаш не тежеше повече от пухена възглавница. Тя се стовари на пода с тъп звук. Още не знаеше, че Фич е точно зад нея.