Небрежният поглед на госта срещна ококорените очи на Фич. Гъстата тъмна коса на мъжа, разделена на несресани заплетени кичури, се спускаше над раменете му. Дрехите му бяха тъмни, обсипани с кожени платки, ремъци и колани. Повечето от оръжията му лежаха на пода в кабинета на Министъра. Приличаше на човек, който не се нуждае особено от тях, тъй като може с огромните си груби ръце да прекърши всеки врат.
Щом мъжът се обърна към стаята, Фич с ужас установи, че странното му наметало е направено от скалпове. Затова изглеждаше сякаш е покрито с кичури коса. Защото наистина беше — с човешки кичури коса. Всякакъв цвят — от руси до черни.
Отвътре Министърът повика непознатия, обръщайки се към него с името „Стейн“, и му подхвърли малко бяло парче плат. Стейн го хвана и разпъна гащичките на Беата между месестите си пръсти, за да ги огледа. После ги хвърли в скута и. Тя седеше на пода, полагаше сериозни усилия да си поеме дъх и в същото време да не заплаче.
Стейн се вгледа в очите на Фич с тотално незаинтересован поглед и му се усмихна. Усмивката му разцепи встрани гъстата му брада. След това закачливо му смигна.
Фич бе удивен от пълната незаинтересованост на човека относно това, че там има някой, че някой е видял случилото се. Министърът надзърна навън, докато закопчаваше панталона си. Той също се усмихна, след което излезе в коридора и затръшна вратата зад себе си.
— Дали вече да не посетим библиотеката?
Стейн протегна ръка напред.
— След вас, Министър.
Беата седеше на пода, отпуснала глава към гърдите си, докато двамата мъже, бъбрейки приятелски, се отправиха надолу по левия коридор. Случката явно я бе съсипала, бе разгромила илюзиите й твърде брутално, за да може да се накара да събере сили да стане, да си тръгне, да се завърне обратно в живота си.
Вцепенен, Фич продължаваше да чака, надявайки се, че невъзможното все пак ще се случи — че тя може би няма да се обърне, че ще се обърка и ще поеме по другия коридор, че няма да го забележи зад себе си — немигащ, задържащ дъха си.
Като преглъщаше стоновете си, Беата се изправи клатешком. Когато се обърна и видя Фич, се вкамени и изпусна вик. Той стоеше като парализиран, изпълнен с неистово желание никога да не се бе качвал горе, никога да не бе виждал това. Но бе видял доста повече от онова, което бе искал да види.
— Беата — искаше му се да я попита дали я боли, разбира се, че я болеше. Искаше му се да я успокои, но не знаеше как, не знаеше какво да й каже. Искаше му се да я поеме в прегръдките си и да я приласкае, но се опасяваше тя да не разбере погрешно болезнената му загриженост.
Мъката, изписана на лицето на Беата, се трансформира в сляпа ярост. Ръката й най-неочаквано се вдигна и се стовари върху лицето му с такава сила, че главата му забумтя като камбана.
Ударът го отметна встрани. Наоколо всичко се завъртя пред погледа му. Стори му се, че в далечината, в дъното на коридора, мярва някаква фигура, но не беше сигурен. Докато се опитваше да се съвземе, да докопа перилото на стълбата, ръката му напипа пода. Коляното последва ръката му. Пред очите му като в мъгла се мярна синята блузка на Беата, втурнала се надолу по стълбите. Резките звуци на бързите й стъпки изпълниха цялата стълба.
Ослепителна болка, остра и пареща, се впи в горната му челюст, точно пред ухото му. Заболяха го очите. Не можеше да повярва, че тя го е ударила толкова силно. Чак му прилоша. Запримига, опитвайки се да проясни погледа си.
Една ръка, пъхната под мишницата му, го сепна. Помогна му да се вдигне на крака. Пред лицето му изникна лицето на Далтон Камбел.
За разлика от другите двама мъже, той не се усмихна, по-скоро се вгледа в лицето на Фич със съсредоточеността, с която майстор Дрюмонд оглеждаше палтус, донесен от търговеца на риба. Миг преди да го изкорми.
— Как се казваш?
— Фич, сър. Работя в кухнята, сър. — Между болката и ужаса, краката на Фич бяха сякаш варени макарони.
Мъжът хвърли поглед към стълбите.
— Май малко си се отклонил от кухнята, не мислиш ли?
— Носех съобщение за пивоваря. — Фич спря, за да си поеме дъх, мъчейки се да накара гласа си да не трепери. — Тъкмо се връщах обратно в кухнята, сър.
Ръката под мишницата му се стегна и го приближи към лицето.
— След като си бързал към пивоваря, там долу на първия етаж, и след това обратно към кухнята, значи сигурно здраво работиш. — Той пусна ръката на Фич. — Май си спомням, че съм те виждал долу да бързаш към кухнята, след като си ходил при пивоваря? Без да се отклоняваш никъде по пътя?
Загрижеността на Фич за Беата се трансформира в надежда да се спаси от изхвърляне от имението или от по-тежко наказание.