Далтон Камбел погали с пръст сребърната ножница на бедрото си, загледан в очите на Фич.
— Казах му да не споменава пред никого. — Той изви вежда. — Подобна вярност е онова, от което имаме нужда. От теб очаквам не по-малко. Разбра ли ме, Фич?
Фич със сигурност разбираше.
— На абсолютно никого. Точно като Морли. Разбрах, Господарю Камбел.
Далтон Камбел се усмихна и кимна на себе си.
— Добре. — Той отново отпусна ръка на дръжката на великолепния меч. — Знаеш ли, Фич, щом един Хакенец изплати дълга си и се сдобие със звание „сър“, подписаният сертификат му дава право да носи меч.
Фич ококори очи.
— Наистина ли? Не знаех.
Високият Андерианец се усмихна, махна царствено с ръка за сбогом и се отдалечи по коридора.
— А сега се връщай на работа, Фич. Радвам се, че се запознахме. Може би отново ще си поговорим някой ден.
Преди още някой да го е видял горе, Фич се втурна надолу по стълбите. Главата му щеше да се пръсне. При мисълта за Беата и случилото се просто му се прииска денят да е свършил и той да отиде да се напие.
Сърцето му се късаше за нея, но все пак ставаше въпрос за Министъра — за Министъра, когото тя обожаваше и който един ден щеше да стане Суверен. Именно той я бе обладал. Освен това Беата удари Фич — нещо ужасно за един Хакенец, та дори и спрямо друг Хакенец. Макар Фич да не беше сигурен, че забраната се отнася и за жени. Но дори да не се отнасяше, все едно — нямаше да почувства особено облекчение.
Поради някаква необяснима причина Беата вече го мразеше.
Фич умираше да се напие.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— ФЕЧ! ХАЙДЕ, МОМЧЕ! ФЕЧ!
Обикновено, когато майстор Дрюмонд го извикаше с това име, Фич се изчервяваше от унижение. Този път обаче сърцето му бе толкова почерпено от видяното горе по-рано същия ден, че не изпита почти никакъв срам пред подобно незначително нещо. Това, че майстор Дрюмонд му говори все едно, че е мръсен парцал, не можеше да се сравни с факта, че Беата го мрази, че го удари.
Бяха минали вече няколко часа, а лицето му все още пулсираше болезнено на мястото, където бе получил удара. Така че поне в едно беше сигурен — тя го мрази. Беше смутен и объркан, но сигурен в едно — че тя го мрази. Макар да му се струваше, че би трябвало да е ядосана на всеки друг освен на него.
Може би най-вече на себе си, задето бе отишла горе. Но веднага след това си помисли, че Беата едва ли би могла да откаже, след като Министърът бе наредил да я извикат. Направи ли го, месарят Ингер моментално би я изхвърлил, след като Министърът му съобщи, че едно Хакенско момиче е отказало да приеме специалната му поръчка. Не, Беата със сигурност не би могла да откаже.
Освен това тя искаше да се срещне с този мъж. Нали сама призна на Фич. Но Фич знаеше, че не това бе имала предвид. Може би е останала разстроена не от Министъра. Фич си спомни онзи човек, Стейн, който му намигна. Беата бе прекарала горе доста време.
Но и това не бе причина да мрази Фич. Нито да го удря.
Той се спря. Пръстите му пулсираха от дългото киснене в сапунената вода, от стъргането и миенето. Чувстваше се ужасно зле.
— Да, сър?
Майстор Дрюмонт понечи да каже нещо, но веднага затвори уста и се наведе към него. Намръщи се.
— Какво ти е на лицето?
— Една цепеница се изплъзна и ме удари, докато събирах наръча, сър.
Майстор Дрюмонд поклати глава, бършейки ръцете си в бялата кърпа.
— Идиот — измърмори той. — Това само идиот може да го направи — допълни той така, че останалите да го чуят, — да се удари с цепеница, докато я взима от купчината.
— Да, сър.
Майстор Дрюмонд тъкмо се канеше да каже нещо, когато покрай Фич мина Далтон Камбел, взрял се в изпомачкан лист хартия, ситно изписан с редове думи. Носеше цяла купчина хвърчащи листове, чиито нагънати и изпомачкани краища стърчаха във всички посоки. Следеше с пръст написаното и отгръщаше прочетените листове.
— Дрюмонд, дойдох да проверя някои неща — каза той, без да вдига поглед.
Майстор Дрюмонд бързо приключи с бърсането на ръцете си и изпъна широкия си гръб.
— Да, сър, господин Камбел. Какво мога да направя за вас?
Помощникът на Министъра повдигна горния лист и се взря във втория под него.
— Погрижихте ли се да приберете най-ценната посуда и кани в долапа?
— Да, господин Камбел.
Далтон измърмори разсеяно на себе си, че сигурно са го направили, след като е бил тук предния път. Огледа листа още веднъж, след това прескочи на следващия.
— Трябва да сложите още две допълнителни места на главната маса. — Той отгърна на предната страница.
Устата на майстор Дрюмонд трепна тревожно: