— Как се казва този работник?
— Фич, господин Камбел.
— Фич. О, разбирам. И откога работи при нас?
— От четири години, господин Камбел.
— Четири години. Толкова много. — Той се извърна изцяло и застана с лице към майстор Дрюмонд. — Значи може да се приеме, че е лентяй, който разваля дисциплината в кухнята ви? Мързеливец, който отдавна би трябвало да е изхвърлен, но не е — поради някаква тайнствена причина? Не сте претупали отговорностите си на кухненски управител, позволявайки на един лентяй да се шири под покрива на Министъра, нали? Дали наистина нямате вина в подобно безочие?
Фич бе замръзнал от ужас. В главата му се блъскаше въпросът дали ще го набият, преди да го изхвърлят, или просто ще му покажат вратата, оставяйки го без къшей хляб. Погледът на Дрюмонд се стрелкаше между момчето и Далтон Камбел.
— Ами, хм, не, сър. Не, господин Камбел. Грижа се Фич да поема своята част от работата. Не му позволявам да лентяйства под покрива на Министъра. Не, сър.
Далтон Камбел отново погледна Фич с неразбиращо лице. После очите му се върнаха на кухненския управител.
— Е, в такъв случай, щом прави, каквото се иска от него, след като си върши работата, не виждам причина да го унижавате, като го наричате Феч, нали? Не мислите ли, че това говори лошо за вас, Дрюмонд, като кухненски управител?
— Ами аз…
— Много добре тогава. Радвам се, че сте съгласен с мен. Няма да допусна повече подобни неща под този покрив.
Тайничко или по-дръзко почти всички очи в кухнята следяха размяната на реплики между двамата мъже. Кухненският управител не пропусна да забележи това.
— Хм, вижте сега, един момент. Не съм искал да го обидя сериозно. Пък и момчето няма нищо против, нали така, Фич?
Стойката на Далтон Камбел се промени по начин, който накара думите да заседнат в гърлото на майстор Дрюмонд още преди да са излезли оттам. Благородните тъмни Андериански очи срещу него заблестяха опасно. Далтон Камбел сякаш изведнъж се източи, раменете му се разтвориха, мускулите му се очертаха по-релефно под тъмносинята му изящна дреха.
Небрежният му, разсеян, свободен и на моменти строго официален тон изведнъж се изпари. Той се превърна в жива заплаха, смъртоносна като оръжието, което висеше на хълбока му.
— Нека ви го кажа по друг начин, Дрюмонд. Няма да допусна подобно поведение под този покрив. Очаквам от вас да се съобразявате с желанията ми. Ако още веднъж ви чуя да унижавате някой работник от персонала, като го наричате с подигравателни имена, ще си търся нов кухненски управител, а вие директно изхвърчате на улицата. Ясно ли е?
— Да, сър. Съвсем ясно, благодаря, сър.
Камбел се накани да тръгва за втори път, но пак се обърна, цялото му същество бе въплъщение на директна заплаха:
— И още нещо, Дрюмонд. Министър Чанбоор ми заповядва и аз изпълнявам заповедите му безотказно. Това ми е работата. Аз ви заповядвам и вие изпълнявате заповедите ми безотказно. Това ви е работата. Очаквам това момче да си върши работата или пък да бъде изгонено, но ако го изгоните, по-добре се подгответе да ми дадете обяснение защо сте го сторили, нещо повече, ако заради мен си го изкарате на него, аз няма да си го изкарам на вас, а направо ще накарам да ви окачат на ей оня шиш над огнището. А сега, всичко ли ви е напълно ясно, господин Дрюмонд?
Фич нямаше представа, че очите на майстор Дрюмонд могат да станат толкова огромни. На челото му бе избила пот. Преди да отговори, той преглътна.
— Да, сър. Напълно ясно. Ще бъде както казвате. Имате думата ми.
Далтон Камбел сякаш изведнъж възвърна нормалния си ръст, който също не бе за пренебрегване. Приятното изражение се върна на лицето му, включително и любезната усмивка.
— Благодаря ви, Дрюмонд, продължавайте.
През цялото време на словесната престрелка Далтон Камбел не погледна нито веднъж към Фич. Не го направи и когато си тръгваше от кухнята. Заедно с майстор Дрюмонд и половината от присъстващите Фич също въздъхна облекчено.
Докато обмисляше още веднъж случилото се и осъзна — за пръв път, — че майстор Дрюмонд никога повече няма да го нарича „Феч“, го обзе неописуемо удивление. Изведнъж мнението му за Далтон Камбел се извиси.
Докато издърпваше бялата си кърпа от колана, за да попие потното си чело, майстор Дрюмонд забеляза втренчените погледи на работниците.
— Хайде, всички, връщайте се на работа. — Пъхна кърпата на мястото й. — Фич — каза после с нормалния си глас, с който се обръщаше към останалите в кухтнята.
Фич направи две бързи крачки напред.
— Да, сър?
Той махна с ръка.
— Имаме нужда от още малко дъб. Не колкото преди. Около половината. И побързай, хайде.