— Да, сър.
Фич се спусна към вратата, преизпълнен от желание да донесе дървата. Дори не помисли за болезнените трески, които могат да се забият в ръцете му.
Никога повече нямаше да бъде унижаван с онова омразно име. Хората нямаше да му се смеят. И всичко това заради Далтон Камбел.
В този момент Фич бе готов да носи горещи въглени в голите си ръце, стига Далтон Камбел да го пожелае. И при това щеше да го прави с усмивка на уста.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДОКАТО С ЕДНА РЪКА РАЗКОПЧАВАШЕ горното копче на жакета си, с другата Далтон Камбел натисна дръжката на високата махагонова врата към покоите си, докато чу езичето да прещраква. Балсамът на спокойствието изведнъж заля душата му. Денят беше дълъг, при това далеч не бе свършил. Празненството тепърва предстоеше.
— Тереза — провикна се той от салона към спалнята, — аз съм.
Толкова му се искаше да си остане у дома. Да остане и да се любят. Това би успокоило нервите му. Може би по-късно. Ако работата му позволи.
Откопча още едно копче и разгърна яката си. Прозя се. Дробовете му се изпълниха с ухание на люляк. Тежките сини моарени завеси на далечните прозорци закриваха потъмняващото небе, предоставяйки стаята във властта на меката светлина на лампите, ароматизираните свещи и искрящите отблясъци на ниския огън в огнището, запален повече за уют, отколкото от необходимост за топлина.
Той забеляза, че тъмно виолетовият килим и пшеничените му ресни са прясно почистени. Позлатените столове бяха обърнати така, че да се виждат жълто кафявите им кожени седалки и облегалки, до тях бяха подредени елегантни масички с пищни букети свежи цветя. Плюшените възглавнички бяха нагласени по канапетата по същия начин — обмислената точност трябваше да внушава едновременно небрежна интимност и лукс.
Далтон очакваше от жена си да наглежда прислужниците, за да е сигурна, че семейните покои са в постоянна готовност да посрещат гости както по работа, така и за забавление — което беше въпреки различните подходи едно и също. Тереза знаеше, че при положение, че тази вечер ще има празненство, е още по-вероятно съпругът й да покани някого в апартамента им — някой важен човек. Това би могъл да бъде всеки — от благородник до не привличащи вниманието чифт уши или очи.
Всички те бяха важни по свой начин, всички уловени в паяжината, която той плетеше — слушаха, гледаха, следяха дори за най-малкото подръпване. Многолюдните празненства бяха концентрация на суетата, преизпълнени с пиене, разговори, смут и емоции. Те често предлагаха възможности за сформиране на нови алианси, пренасочване на верноподаници или спечелване на нови — все възможности да доплита нишката на паяжината си.
Тереза пъхна главицата си в рамката на вратата и цъфна в усмивка от радост, че го вижда.
— Ето го и слънчицето ми.
Въпреки мрачното настроение, с което затвори вратата, оставяйки макар и за миг проблемите на деня зад себе си, той безпомощно се усмихна срещу тъмните й, искрящи очи.
— Тес, скъпа. Косата ти изглежда превъзходно.
Високо над челото й блестеше златен гребен. Множеството танцуващи тъмни къдрици бяха декорирани с изобилие от златни панделки с пайети, които придаваха допълнителна дължина на косата й и образуваха нещо като повдигната яка на тила й. При движение на главата й напред блестящите панделки се разделяха на две и разкриваха изящната й шия.
В средата на двадесетте си години, тя бе по-млада от него с близо десет. За Далтон Тереза бе изумително същество, неподлежащо на сравнение — същество, способно с енергична отдаденост да преследва поставените цели. Той още не можеше да повярва, че само преди някакви си шест месеца тя най-сетне, след дълго чакане, стана негова съпруга. За тази чест се бореха и други жени, някои от тях с доста по-добро положение от нея, но нито една с нейната амбиция.
Далтон Камбел не беше мъж, на когото можеш да откажеш. За всеки, който не го приемаше достатъчно насериозно, рано или късно идваше ден на равносметка, в който разбираше, че не е трябвало да го подценява или когато осъзнаваше грешката си.
Преди около година, когато й направи предложение за женитба, тя се изсмя насреща му и го попита с този свой добродушен маниер, който често скриваше от погледа железните й амбиции, дали той наистина е човек, който смята да върви нагоре в обществото, тъй като нейните намерения определено са такива. По онова време той бе асистент на магистрата на Феърфийлд — длъжност не без своето положение, но в неговия случай само временен пристан, място, осигуряващо му възможност да събере силите си и да си създаде връзки.